ما حدث لي

Миналия понеделник ми се случи нещо много странно. Отначало всичко вървеше нормално: станах в седем, пих кафе и излязох за работа. Тъкмо стигнах до спирката, и автобусът тръгна пред очите ми. Докато чаках следващия, започна да вали, а аз, разбира се, бях забравил чадъра си вкъщи. По едно време до мен спря една кола. Шофьорът отвори прозореца и ме попита: „Георги, ти ли си?“ Оказа се, че това е Даниел, мой съученик от гимназията. Не се бяхме виждали от двайсет години! Даниел ме закара до офиса и по пътя си разказахме всичко за живота си. Междувременно шефът ми звъня три пъти, но аз не чух телефона. Когато най-сетне влязох в офиса, всички ме гледаха странно. Оказа се, че важната среща вече е свършила. За щастие, шефът не се ядоса. В крайна сметка този ден не беше чак толкова лош: изпуснах един автобус и една среща, но намерих стар приятел. Вечерта разказах всичко на жена си и двамата се смеехме дълго.

يوم الاثنين الماضي حدث لي شيء غريب جدا. في البداية كان كل شيء يسير كالمعتاد: نهضت في السابعة، وشربت قهوة، وخرجت إلى العمل. وما إن وصلت إلى الموقف حتى انطلقت الحافلة أمام عينيّ. وبينما كنت أنتظر الحافلة التالية بدأت تمطر، وطبعا كنت قد نسيت مظلتي في البيت. وفي لحظة ما توقفت سيارة بجانبي. فتح السائق النافذة وسألني: «⁠غيورغي، هل هذا أنت؟⁠» تبيّن أنه دانيال، زميلي في المدرسة الثانوية. لم نرَ بعضنا منذ عشرين عاما! أوصلني دانيال إلى المكتب، وفي الطريق حكى كل منا للآخر كل شيء عن حياته. وفي هذه الأثناء اتصل بي مديري ثلاث مرات، لكنني لم أسمع الهاتف. وعندما دخلت المكتب أخيرا، نظر إلي الجميع بغرابة. تبيّن أن الاجتماع المهم قد انتهى بالفعل. ولحسن الحظ لم يغضب المدير. في النهاية لم يكن ذلك اليوم سيئا إلى هذا الحد: فاتتني حافلة واجتماع، لكنني وجدت صديقا قديما. وفي المساء حكيت كل شيء لزوجتي، وضحكنا طويلا.