كان يا ما كان…

Имало едно време в едно село един беден, но много хитър човек — Хитър Петър. В същото село живеел и един богат чорбаджия. Той бил толкова алчен, че никога не давал нищо на бедните. Един ден Петър си готвел боб на огън в полето. Когато видял, че чорбаджията идва, бързо свалил гърнето от огъня и го сложил на земята. Бобът продължавал да ври, а Петър весело го бъркал с лъжица. — Какво е това чудо? — попитал чорбаджията. — Това е вълшебно гърне — отговорил Петър. — Вари само, без огън! Чорбаджията веднага пожелал да купи гърнето. Петър отначало не искал да го продава, но накрая го продал за цяла торба жълтици. Чорбаджията занесъл гърнето вкъщи, сипал вода и боб и седнал да чака. Чакал час, чакал два — нищо. Гърнето си стояло студено. Ядосан, чорбаджията отишъл при Петър: — Ти ме измами! — Не съм — отговорил спокойно Петър. — Сигурно не знаеш как да го ползваш. Така бедният Петър наказал алчния чорбаджия. Поуката е ясна: алчният човек лесно повярва на всяка лъжа.

كان يا ما كان، في قرية من القرى، رجل فقير لكنه ماكر جدا — بيتار الماكر. وفي القرية نفسها عاش تشورباجي غني. كان طماعا إلى حد أنه لم يعطِ الفقراء شيئا قط. ذات يوم كان بيتار يطبخ الفاصولياء على نار في الحقل. وعندما رأى الغني قادما، رفع القدر بسرعة عن النار ووضعه على الأرض. واستمرت الفاصولياء تغلي، وبيتار يحركها بمرح بملعقة. «⁠ما هذه الأعجوبة؟⁠» سأل الغني. «⁠هذا قدر سحري⁠»، أجاب بيتار. «⁠يطبخ وحده، بلا نار!⁠» فأراد الغني على الفور شراء القدر. في البداية لم يرد بيتار بيعه، لكنه في النهاية باعه بكيس كامل من القطع الذهبية. حمل الغني القدر إلى البيت، وصب فيه الماء والفاصولياء، وجلس ينتظر. انتظر ساعة، انتظر ساعتين — لا شيء. بقي القدر باردا. فذهب الغني غاضبا إلى بيتار: «⁠لقد خدعتني!⁠» «⁠لم أخدعك⁠»، أجاب بيتار بهدوء. «⁠على الأرجح أنك لا تعرف كيف تستخدمه.⁠» هكذا عاقب بيتار الفقير الغنيَّ الطماع. والعبرة واضحة: الطماع يصدق أي كذبة بسهولة.