المسرح والحفلات الموسيقية

Миналия петък за първи път бях на симфоничен концерт. Колежка ми подари билет за зала „България“, защото тя не можеше да отиде. Билетите бяха разпродадени от седмици, така че не можех да откажа. Когато пристигнах, публиката вече беше заела местата си. Повечето хора бяха облечени официално, а аз бях с дънки. Почувствах се малко неудобно, но никой не ми обърна внимание. Оркестърът излезе на сцената, публиката ръкопляска, а после в залата стана съвсем тихо. Диригентката вдигна ръце и музиката започна. Първата част ми се стори доста дълга. Не знаех кога може да се ръкопляска и два пъти заплясках преди всички. В антракта една възрастна дама ми обясни правилото: ръкопляска се само в края на цялото произведение, не между частите. Втората част беше по-енергична и много ми хареса. Накрая публиката стана права и викаше „Бис!“, докато оркестърът не изсвири още една кратка пиеса. Сега вече знам правилата и мисля да си купя абонамент за цялия сезон.

يوم الجمعة الماضي ذهبت لأول مرة إلى حفل سيمفوني. أهدتني زميلة تذكرة لقاعة «⁠بلغاريا⁠» لأنها لم تستطع الذهاب. كانت التذاكر قد نفدت منذ أسابيع، لذلك لم أستطع الرفض. عندما وصلت كان الجمهور قد جلس في مقاعده. كان معظم الناس يرتدون ملابس رسمية، وأنا بالجينز. شعرت ببعض الحرج، لكن أحدا لم ينتبه لي. خرجت الأوركسترا إلى المسرح، فصفق الجمهور، ثم ساد الصمت التام في القاعة. رفعت قائدة الأوركسترا يديها فبدأت الموسيقى. بدا لي الجزء الأول طويلا نوعا ما. لم أكن أعرف متى يُسمح بالتصفيق، ومرتين بدأت أصفق قبل الجميع. في الاستراحة شرحت لي سيدة مسنة القاعدة: يُصفق فقط في نهاية العمل كله، لا بين الحركات. الجزء الثاني كان أكثر حيوية وأعجبني كثيرا. في النهاية وقف الجمهور وصاح «⁠أعِد!⁠» حتى عزفت الأوركسترا مقطوعة قصيرة أخرى. الآن أعرف القواعد وأفكر في شراء اشتراك موسمي.