كتابة قطعة فكاهية

В понеделник реших да си върна контрола над времето. Не защото някой ми го беше взел, а защото в неделя прекарах два часа в търсене на приложение, което обещаваше да ми спести двайсет минути. След такова вложение човек трябва да покаже характер. Станах рано, сварих чай и отворих новия си дневен план. Отгоре пишеше: «Не отлагай живота». Отложих чая, за да подредя задачите по цвят. Синьото беше за работа, зеленото за почивка, жълтото за всичко, което още не бях решил какво е. След половин час денят ми изглеждаше като слънчоглед. Трябваше да купя хляб, да изпратя едно писмо и да полея цветето на съседката. Три задачи. Разделих ги на дванадесет стъпки, защото бях чел, че малките цели се постигат по-лесно. Първата стъпка беше да създам списъка. Отбелязах я като изпълнена и заслужено си дадох зелени пет минути. Точно тогава приложението попита дали искам напомняния. Не исках да забравя, че трябва да икономисвам време, затова се съгласих. Следващият въпрос беше кога да ме подсеща. Избрах всеки час. То ме попита дали искам да ме подсети за избраните напомняния. Това ми се видя отговорно. Въведох още едно. Телефонът изписка. Беше време да проверя дали всичко е настроено. Хлябът можеше да почака, но системата не биваше да работи без надзор. После се обади съседката. Попита дали цветето е полето. Обясних, че се намира в жълтата зона, понеже още уточнявам приоритетите. «То се намира до прозореца — каза тя. — И само водата му е приоритет». Това беше полезна обратна връзка. Записах я, създадох подзадача за водене на бележки и за малко да забравя защо съм с кана в ръка. Цветето не даде оценка на организацията ми, но почвата му прие водата без възражения. На обяд излязох за хляб. В пекарната нямаше опашка, което развали прогнозата ми. Бях отделил осем минути за чакане и сега не знаех къде да ги поставя. Продавачката ме попита какво желая. Отвърнах, че ми трябва минута. «Хляб имаме, минути не продаваме», каза тя. Купих едно малко хлебче за едно евро и получих безплатно съвет да го изям, докато е топло. Намислих да въведа съвета в телефона, но ръцете ми бяха заети. За първи път това се оказа предимство. Върнах се, изпратих писмото и погледнах плана. Той показваше, че изоставам. Не знаех от какво, след като трите задачи бяха готови, но не исках да споря с нещо, което така хубаво рисува кръгчета. Преместих зелената почивка след жълтото уточняване. Тогава разбрах, че още не съм изпил чая. Беше студен и стоеше точно там, където го оставих, без изобщо да е следил напредъка ми. Съседката надникна да види цветето и ме попита как е минал денят. Показах ѝ празната кана и писмото в изпратените съобщения. Тя каза, че съм свършил доста работа. За малко да ѝ обясня, че оценката ѝ не съвпада с графиката. После реших да приема похвалата без допълнителна настройка. Привечер приложението ме поздрави. Бях прекарал деветдесет минути в планиране и то ми предложи да споделя постижението. Вместо това затворих екрана и седнах до цветето. От улицата се чуваше обикновен градски шум. Телефонът още веднъж изписка: «Време е за почивка». Натиснах «отложи», но този път за него. Най-после някой в този дом получи свободен следобед.

قررت يوم الاثنين استعادة السيطرة على وقتي. ليس لأن أحدًا قد استخدمه، ولكن لأنني أمضيت يوم الأحد ساعتين في البحث عن تطبيق يعد بتوفير عشرين دقيقة. بعد استثمار مثل هذا، يجب على الشخص إظهار التصميم. استيقظت مبكرا، أعددت الشاي وفتحت خطتي اليومية الجديدة. في الأعلى كان مكتوبًا: «⁠لا تؤجل الحياة⁠». لقد قمت بتأجيل الشاي لفرز المهام حسب اللون. كان اللون الأزرق للعمل، والأخضر للاستراحة، والأصفر لكل شيء لم أقرر بعد كيفية تصنيفه. وبعد نصف ساعة بدا يومي مثل زهرة عباد الشمس. كنت بحاجة لشراء الخبز وإرسال رسالة وسقي نبات جاري. ثلاث مهام. لقد قسمتها إلى اثنتي عشرة خطوة لأنني قرأت أن تحقيق الأهداف الصغيرة أسهل. وكانت الخطوة الأولى هي إعداد القائمة. لقد حددته مكتملاً ومنحت نفسي خمس دقائق خضراء مستحقة عن جدارة. عندها فقط سأل التطبيق عما إذا كنت أريد تذكيرات. لم أكن أريد أن أنسى أنه كان من المفترض أن أوفر الوقت، لذلك وافقت. وكان سؤالها التالي هو متى يجب تذكيري. اخترت كل ساعة. سألني عما إذا كنت أريد تذكيرًا بالتذكيرات التي حددتها. بدا ذلك مسؤولاً. دخلت واحدة أخرى. رن الهاتف. لقد حان الوقت للتحقق مما إذا كان كل شيء جاهزًا. يمكن أن ينتظر الخبز، ولكن يجب ألا يعمل النظام دون إشراف. ثم اتصل جارتي. وتساءلت عما إذا كان النبات قد تم سقيه. لقد أوضحت أنها كانت في المنطقة الصفراء لأنني كنت لا أزال أحدد الأولويات. قالت: «⁠إنها بجانب النافذة⁠». «⁠والمياه هي أولويتها الوحيدة.⁠» وكانت تلك ردود فعل مفيدة. لقد كتبتها وأنشأت مهمة فرعية لتدوين الملاحظات ونسيت تقريبًا سبب حملي للإبريق. لم يقدر النبات مهاراتي التنظيمية، لكن تربته تقبلت الماء دون اعتراض. في وقت الغداء خرجت لأشتري الخبز. لم يكن هناك طابور في المخبز، الأمر الذي أفسد توقعاتي. لقد خصصت ثماني دقائق للانتظار ولم أعرف الآن أين أضعها. سأل المساعد عما أريد. قلت أنني بحاجة إلى دقيقة. وقالت: «⁠نحن نبيع الخبز وليس الدقائق⁠». لقد اشتريت لفافة صغيرة مقابل يورو واحد وحصلت على نصيحة مجانية لتناولها وهي دافئة. فكرت في إدخال النصيحة على هاتفي، لكن يدي كانت مشغولة. للمرة الأولى كانت تلك ميزة. عدت وأرسلت الرسالة ونظرت في الخطة. وقال أنني كنت وراء. لم أكن أعرف ما وراء ماذا، بما أن المهام الثلاث قد انتهت، لكنني لم أرغب في الجدال مع شيء يرسم الدوائر بهذا الجمال. قمت بتحريك الكسر الأخضر بعد التوضيح الأصفر. ثم أدركت أنني لم أشرب الشاي بعد. كان الجو باردًا وأقف حيث تركته تمامًا، دون أن أتتبع تقدمي على الإطلاق. نظر جارتي لتفقد المصنع وسألني كيف كان يومي. أريتها الإبريق الفارغ والرسالة الموجودة في رسائلي المرسلة. قالت أنني فعلت الكثير. لقد أوضحت تقريبًا أن تقييمها لم يتطابق مع الرسم البياني. ثم قررت قبول الثناء دون أي تكوين إضافي. في المساء هنأني التطبيق. لقد أمضيت تسعين دقيقة في التخطيط واقترحت مشاركة إنجازي. وبدلاً من ذلك، أغلقت الشاشة وجلست بجانب النبات. جاء ضجيج المدينة العادي من الشارع. رن الهاتف مرة أخرى: «⁠حان وقت الاستراحة⁠». لقد ضغطت على «⁠غفوة⁠»، ولكن هذه المرة من أجلها. أخيرًا، حصل أحد الأشخاص في ذلك المنزل على إجازة بعد الظهر.

Добър вечер! Вчера умният ми часовник ми каза, че съм се движил малко. Аз му отговорих, че цял ден търсих зарядното му. Той не прие това за спорт. Виждате ли, във връзката ни има неравенство: аз го нося навсякъде, а той отчита само собствените си заслуги. Купих го, за да се грижи за спокойствието ми. Първо ми измери пулса. После ми показа колко ми е висок. После ме попита защо съм напрегнат. Ами, не знам, до преди малко никой не ме оценяваше през трийсет секунди. Като дете носех бележник до училище. Сега училището се премести на китката ми. Само междучасията нещо се губят. Сутринта часовникът ме покани да стана. Станах. Покани ме да походя. Походих. Покани ме да си почина. Седнах. Веднага попита дали не седя твърде дълго. В един момент се запитах дали не е по-лесно да го оставя да живее деня ми вместо мен. Той поне знае какво иска. Е, не винаги знае какво иска, но го съобщава уверено. В автобуса реши да ме подкани към движение. До мен стоеше госпожа с торба домати. Не можех да ѝ обясня, че трябва да обиколя торбата, за да изпълня указание от ръката си. Затова останах на място. Часовникът изписка. Госпожата попита дали ми звъни аларма. «Не — отвърнах, — началникът ме търси». Тя погледна екрана и каза, че нейният поне има работно време. Следобед получих награда: осем хиляди крачки. Почувствах се чудесно, докато не си спомних, че половината бяха между дивана и контакта. Но си казах: нека не дребнеем. Всеки напредък заслужава потупване по рамото. Часовникът ме потупа по китката. По-икономично е — не му трябва втора ръка. На вечеря реших да му поставя граници. Казах му, че след осем искам тишина. Той показа настройките за звук. Не ми предложи настройки за такт. Избрах беззвучен режим и зачаках. След минута завибрира. Значи може да мълчи и пак да ме прекъсва. Такъв талант досега бях срещал само на събрания. Накрая го свалих и го оставих до зарядното. Обещах да не го местя, докато спи. Екранът светна: «Време за почивка». «Правилно — казах му. — Заслужи си я». Този път аз му дадох указание. И за пръв път то беше изпълнено без нито една крачка.

مساء الخير! بالأمس أخبرتني ساعتي الذكية أنني لم أتحرك بما فيه الكفاية. أخبرته أنني قضيت اليوم كله أبحث عن الشاحن الخاص به. ولم يعتبر ذلك رياضة. كما ترون، هناك عدم مساواة في علاقتنا: أحملها في كل مكان، ولا تحسب إلا إنجازاتها الخاصة. أنا اشتريتها لتعتني براحة البال. في البداية قام بقياس نبضي. ثم أظهر لي مدى ارتفاعه. ثم سألني لماذا كنت متوترة. حسنًا، لا أعلم: حتى اللحظة الماضية لم يكن أحد يقيمني كل ثلاثين ثانية. عندما كنت طفلاً، كنت أحمل دفترًا للسجلات المدرسية إلى المدرسة. الآن انتقلت المدرسة إلى معصمي. يبدو أن الفواصل فقط قد اختفت. في الصباح دعتني الساعة للوقوف. وقفت. لقد دعاني للمشي. مشيت. لقد دعاني للراحة. جلست. سألني على الفور ما إذا كنت قد جلست لفترة طويلة. في مرحلة ما تساءلت عما إذا كان من الأسهل أن أترك هذا اليوم يعيش يومي بالنسبة لي. على الأقل يعرف ماذا يريد. حسنًا، إنها لا تعرف دائمًا ما تريد، لكنها تعلن ذلك بثقة. في الحافلة قررت أن تشجعني على التحرك. وكانت سيدة تحمل كيسًا من الطماطم تقف بجانبي. لم أستطع أن أشرح أنني بحاجة إلى التجول حول حقيبتها لإطاعة تعليمات من معصمي. لذلك بقيت حيث كنت. أطلقت الساعة صوتًا. سألت السيدة عما إذا كان المنبه يرن. أجبته: «⁠لا، الرئيس يتصل⁠». نظرت إلى الشاشة وقالت إن رئيسها على الأقل لديه ساعات عمل. في فترة ما بعد الظهر تلقيت مكافأة: ثمانية آلاف خطوة. شعرت بالروعة حتى تذكرت أن نصفها كان بين الأريكة والمقبس. لكنني قلت لنفسي ألا أجادل. كل التقدم يستحق التربيتة على الكتف. نقرت الساعة على معصمي. أكثر اقتصادا: فهي لا تحتاج إلى يد أخرى. على العشاء قررت أن أضع حدودًا. أخبرتها أنني أريد الهدوء بعد الثامنة. يعرض إعدادات الصوت. لم تقدم أي إعدادات لللباقة. لقد اخترت الوضع الصامت وانتظرت. بعد دقيقة اهتزت. لذلك يمكن أن يظل صامتًا ولا يزال يقاطعني. حتى الآن لم أواجه هذه الموهبة إلا في الاجتماعات. وأخيرًا خلعت الجهاز وتركته بجانب الشاحن. لقد وعدت بعدم تحريكه أثناء نومه. أضاءت الشاشة: «⁠حان وقت الاستراحة⁠». قلت: «⁠صحيح تمامًا⁠». «⁠لقد كسبت ذلك.⁠» هذه المرة أعطيته تعليمات. ولأول مرة تم طاعته دون خطوة واحدة.