От падеж към предлог и член

В упражнение за стари текстове една студентка написа, че българският е загубил падежите си през 1945 година. Преподавателят не зачерта изречението веднага. Попита как би могъл един указ да промени речта на хора, които никога не са го чели. После отвори книга от деветнадесети век. Предлозите и членуваните съществителни вече бяха там. Грешката се оказа полезна, защото смесваше две различни истории: развоя на граматиката и уреждането на правописа. Старобългарският разполага с развита падежна система. Окончанията помагат да се разпознаят отношенията между частите на изречението. При прехода към съвременния български голяма част от тези разлики постепенно отпадат. Това не е внезапно забравяне на правила. Различни форми се изравняват, а предлозите поемат важни задачи. Словоредът също участва в изграждането на смисъла, но не е свободен нито в стария, нито в новия език по един и същ начин. Сравнението трябва да се прави в изречение. Изолираната дума не винаги показва каква е връзката ѝ с останалите. В съвременния израз „книгата на брата“ предлогът въвежда отношение на принадлежност. Това не означава, че съществителното е получило нов падеж само защото пред него има „на“. Нито означава, че всеки предлог винаги има едно значение. „Пиша на брата“ изразява друга връзка, макар външно конструкциите да си приличат. Паралелно с тези промени се развива и следпоставеният определителен член. Неговата история е свързана с показателни форми. При описването ѝ е изкушаващо да се разкаже лесна история: падежите изчезнали и на тяхно място дошъл членът. Такава картина обаче прикрива разликата между граматичните задачи. Членът не показва сам по себе си същите отношения, които се изразяват с падежни окончания. Определеността и участието в изречението са свързани, но не са тъждествени понятия. Днешният език пази и следи от по-стари разграничения. Местоименията „аз“ и „мен“ не се разменят произволно. Звателните форми също остават живи, макар употребата им да зависи от думата и ситуацията. Обръщението „брате“ може да се чуе и днес, без говорещият да възстановява старобългарската граматика. Именно такива примери предпазват от крайни заключения. Когато казваме, че падежната система е ограничена, не твърдим, че всички разлики между именни форми са изчезнали без следа. В час възникна и друг въпрос: дали езикът е обеднял, след като има по-малко окончания? Преподавателят върна въпроса към обикновено изречение. Ако две конструкции позволяват да се назове една и съща връзка по различен начин, броят на окончанията не измерва богатството на мисълта. Един език може да разгърне значението чрез предлог, друг чрез окончание. Сравнението описва средства, а не подрежда общностите според тяхната предполагаема способност да мислят. Накрая студентката пренаписа своето изречение. Вече беше отделила правописната реформа от дългия граматичен развой. Тя добави, че една стара страница може да съчетава позната конструкция с непозната буква. Отпадането на тази буква при осъвременяване не бива да се представя като превод на цялата граматика. Поправката стана по-дълга от първоначалното твърдение. Но за пръв път обясняваше какво точно се е променило, какво е останало и защо тези въпроси не получават отговор с една дата. За домашна работа групата получи два съвременни примера и един стар запис. Задачата не беше да отгатне века по буквите, а да назове кои елементи носят граматичната връзка. Всяко заключение трябваше да бъде подкрепено с наблюдение върху самия текст.