Ятовата граница

В малка изложба за българските говори две учителки подреждат карта, слушалки и кутия с бели картички. На всяка картичка има една дума. Посетителят трябва да чуе два записа и да реши какво всъщност разделя линията върху картата. Първата учителка предлага заглавие «Границата между бял и бел». Втората се усмихва: «Добре, но нека не караме автобусите да спират на нея». Шегата остава в увода на изложбата, защото посочва важна разлика: линията описва езиково явление, не отделя два вида хора. Ятовата граница е свързана със застъпниците на историческата гласна ят, означавана някога с буквата «ѣ». В западни говори на нейно място обикновено се чува «е», например в «бел» и «млеко». В източни говори се срещат различни условия за изговор с «я» или «е». Книжовният език има свое правило за редуване: «бял — бели», «мляко — млечен», «вяра — верен». То зависи от ударението и от следващата сричка. Затова не е достатъчно да запомним «на запад е, на изток я». Такава формула е удобна за първо ориентиране, но скрива разликите, които трябва да обясни. До картата има табела с два въпроса. Първият е «Къде е засвидетелствана формата?», а вторият — «Какво е прието в книжовния език?». Ако ги смесим, ще наречем местната форма неуспешен опит за книжовна реч. Ако ги разделим, ще видим две системи със собствени закономерности. От това не следва, че книжовното писане е без правила. Следва, че правилото има област на приложение. В учебен преразказ се очаква «мляко»; в точно предаден местен разговор «млеко» е сведение, което не бива да заличаваме. Един посетител посочва родния си град и възразява, че баба му говори по друг начин. Учителката не поправя бабата. Тя обяснява какво представя картата: обобщени данни за определен белег, от конкретни места и говорещи. Семейства се преместват, деца учат другаде, а един човек може да сменя речта си според събеседника. И най-внимателната карта не е обещание за всяко бъдещо изречение на всеки жител. Изоглосата показва разпространение на белег. Други белези могат да очертаят други линии. В края на изложбата има упражнение с умишлено подвеждаща задача: «Чувате думата бел. Посочете селото». Под капака на кутията отговорът гласи: «Попитайте още нещо». Това не е отказ от знание. Напротив, задачата изисква по-точно знание за силата и ограниченията на примера. Можем да предположим западен белег, но трябва да проверим дали човекът говори спонтанно, цитира, чете или играе роля. Еднаквият изговор в две думи също е по-полезен от случайно чут отговор без контекст. Преди откриването учителките сменят една табела. Вместо «По думата познаваме човека» написват «По думата започваме разговора». Сменя се само глаголът, но се сменя и властта на слушателя: от съдник той става събеседник. На изхода посетителите могат да оставят семеен пример с посочено място и обстоятелства на употреба. Картата остава на стената; разговорът продължава от двете ѝ страни. Автобусът, разбира се, също продължава. За следващата среща учителките подготвят още една задача. Посетителите сравняват «бял — бели» с «млад — млади». При втората двойка не трябва да прилагат ятовото редуване, защото не всяка гласна «я» или «а» участва в него. Важна е историята на конкретната дума, а не само външната прилика между две форми. Един посетител предлага да прибавят и «мляко — млякото — млечен». Трите форми показват защо едно изолирано сравнение не стига: трябва да следим едновременно строежа на думата, ударението и следващите звукове.