Откъс от философско есе

Да си представим библиотека, в която всяка препоръка е точна. Машината познава вкуса ни, помни прочетеното и предлага книга, която ще ни хареса. Няма разочарование, няма изгубен следобед. Достатъчно е да приемем предложението. Този мисловен експеримент не предсказва бъдещето на библиотеките в България. Той поставя въпрос за настоящето: когато възлагаме подбора на друг, какво точно искаме да ни бъде спестено? Усилието да намерим книга или усилието да разберем защо я търсим? Лесният отговор е, че двете усилия са едно и също. Знаем какво харесваме и търсим най-краткия път до него. Но този отговор предполага, че желанието ни е завършено още преди срещата с книгата. Понякога става обратното. Отваряме нещо, което не сме планирали да четем, и постепенно разбираме, че въпросът, който ни занимава, е различен от въпроса, който сме задали в началото. Срещата не изпълнява готово желание; тя участва в образуването му. Някой би казал, че така възхваляваме случайността. Защо грешната препоръка да е по-ценна от точната? Възражението е основателно дотолкова, доколкото ни предпазва от обратната крайност. Не всяко затруднение обогатява и не всяка изненада заслужава внимание. Да се откажем от полезния инструмент само защото е полезен, би било странна самоцел. Въпросът е дали инструментът оставя пространство да преразгледаме собствените си критерии, или тихо ги превръща в граница на възможното. Разбира се, препоръката не е заповед. Можем да я отхвърлим. Това различие е важно и не бива да го заличаваме. Но формалната възможност за отказ не изчерпва свободата на преценката. Ако всичко извън предложенията остава невидимо, отказът няма ясна посока. Трябва първо да знаем, че съществуват други пътеки. Оттук и отговорността на онзи, който подрежда каталога: да не представя познатото като единственото, достъпно за откриване. В една квартална библиотека тази отговорност може да приеме твърде обикновена форма. До рафта с препоръки стои маса с книги, които не са подбрани според предишни избори. Надписът не обещава, че ще ни харесат. Той казва само: «Може би още не знаете, че търсите това». Тук неопределеността не е недостатък на услугата. Тя е съзнателно запазена възможност. Читателят може да я използва, да я подмине или да се върне към нея след месец. Би било пресилено да назовем всяка точна препоръка заплаха. Също толкова пресилено би било да приемем удовлетворението за пълно доказателство за свобода. Двете оценки измерват различни неща. Удовлетворението ни казва нещо за срещата с избраното; свободата засяга и възможността да променим средата, в която избираме. Когато ги смесваме, добрият резултат започва да оправдава всяка процедура, която го произвежда. Именно този преход, а не самото удобство, заслужава критика. Тук познавателната скромност има съвсем практическо измерение. Тя допуска, че настоящите ни предпочитания не изчерпват възможния ни интерес. Не изисква да се съмняваме във всяка книга, която харесваме. Изисква да оставим поправимо решението какво смятаме за свое. Така непредвидената среща не е задължение, наложено на читателя за негово добро. Тя е предложение, което той може да приеме, без да обещава, че ще се промени. Правото да не знаеш какво търсиш не е право да останеш в неведение. То е възможност да не предаваш прибързано на друг решението какви въпроси си струва да зададеш. Може би най-добрата препоръка е тази, след която не просто посягаме към следващата книга, а променяме начина, по който търсим. Не знаем предварително дали това ще се случи. Именно затова една библиотека, която уважава читателя, трябва да оставя място и за непредвиденото.