Габровски хумор

Когато Елена ме покани на вечер за габровски хумор в кварталното читалище, поканата се състоеше от три думи: «Ела. Ще икономисваме». Попитах какво. Тя отвърна, че отговорът е четвърта дума, а бюджетът за покани вече е изчерпан. Елена е от Габрово и обича да разказва шеги най-вече за себе си. Аз съм от София и още на вратата обясних, че не виждам смисъл да пътувам през половината град заради икономия. «Значи сме започнали успешно — каза тя. — Имаме и първото оплакване». Входът беше два евро. До кутията за билети имаше бележка: «Усмивките не се връщат като ресто». Оказа се, че парите са за хартия и осветление на клуба, а не за някаква тайнствена печалба. Един посетител попита дали може да дойде само за половината програма. Елена му предложи половин стол. Той я погледна, тя го погледна и двамата се засмяха. Столът, разбира се, си остана цял. Точно това разминаване между търговска точност и невъзможно предложение отвори вечерта. Първият участник разказа как написал списък на всички излишни разходи. Купил си специален тефтер, два цветни молива и линия, за да ги подчертае правилно. Накрая му останали пари само за надписа на първата страница: «Не купувай излишни неща». Някой отзад попита дали има продажба на такива тефтери. Разказвачът отвърна, че работи по въпроса, но първо трябва да си купи втори тефтер за приходите. Най-силно се смяха двама души, които току-що бяха снимали списъка му. После дойде моят ред. Признах, че за да спестя пет цента от печат, съм пренареждал поканата ни четирисет минути. Елена не ме попита колко струва времето ми. Тя попита дали поне съм оставил място за датата. Не бях. На екрана се виждаше прекрасно подредено съобщение за събитие, което можеше да се случи кога да е. За първи път през тази вечер не търсех къде е поантата: стоях в нея с телефона в ръка. До мен седеше момиче, което учеше български. То попита дали габровци наистина правят всичко това. Елена отвърна, че ако всяка шега беше факт, градът отдавна щял да има нужда от съвсем друга карта. После обясни спокойно: тук дребната грижа за разходите се увеличава, докато стане невъзможна. Разпознаваме навика и се смеем на размера му. Разказът не е анкета и не ни дава право да отказваме щедрост на непознат човек само заради родния му град. Момичето кимна, а после попита къде е датата върху моята покана. Към края стана ясно, че най-добрите реплики не се прицелват в онзи, който най-трудно би отговорил. Говорещият включва себе си в смешната ситуация и оставя на другите възможност да му възразят. Това не прави всяка шега безобидна: понякога и уж приятелски думи натежават. Затова Елена следеше лицето на събеседника, а не само смеха в залата. Когато един гост замлъкна, тя смени темата. Един възрастен мъж добави, че в неговото семейство пестят най-вече похвалите. После благодари на всички участници поименно. Получи се хубаво противоречие: обявената пестеливост направи щедрия жест още по-видим. Никой не го попита за паспорта му. За тази шега родното място нямаше значение. На излизане попитах дали догодина пак ще икономисваме. «Не знам — каза Елена. — Засега не успяхме да спестим нито един стол». Изпратих ѝ поправената покана с дата, час и адрес. Тя отговори само с усмивка. Този път не настоявах за четвърта дума.