Превод на идиоми

На работилница за превод в Пловдив участниците получават кратък оригинален разказ. В него млада фотографка предлага на съседите да съберат снимки от стария двор. Един съсед я предупреждава да подхожда «с едно наум». Той не ѝ забранява нищо и не я обвинява в наивност. По-скоро ѝ напомня, че хората помнят едни и същи събития различно. Преводът трябва да запази това меко предупреждение. Ако го превърне в рязко «Не вярвай на никого», събеседникът ще стане друг човек. Първият участник търси идиома за идиомата. Той отваря няколко речника и записва всички съответствия. Вторият започва с въпроса какво прави репликата в сцената. Третата участничка предлага спокойна перифраза: нека фотографката проверява разказите, без да отхвърля хората. Нито един от трите подхода не е автоматично победител. Речникът дава възможности, но не знае дали героят говори с приятел, с дете или с непознат. Тъкмо този контекст решава кое съответствие е уместно. В следващия абзац възниква по-труден проблем. Съседка казва, че някой «хвърля прах в очите» с прекалено красиви истории. Фотографката поглежда прашните снимки и отговаря, че поне снимките наистина имат нужда от почистване. Буквалният прах продължава преносния образ. Възможно е езикът на превода да има идиома за заблуждаване, в която прах изобщо не участва. Ако преводачът я избере механично, отговорът за снимките ще изгуби опората си. Читателят ще види смяна на темата вместо тиха шега. Ръководителката предлага три пътя. Може да се потърси израз, който пази и заблудата, и праха. Може да се промени образът в двете реплики, ако новият е естествен и не противоречи на сцената. Може и да се запази по-пряка форма, последвана от ненатрапчиво пояснение. За всяко решение има цена. Пояснението забавя шегата; новият образ може да изисква друг предмет; пряката форма може да звучи чуждо. Затова участниците трябва да прочетат не само спорната дума, а цялата сцена. После групата сравнява два английски варианта на «Мери си приказките». Единият звучи като заплаха, другият — като приятелски съвет. В оригинала по-възрастна съседка говори на племенницата си, преди тя да поиска разрешение за изложбата. Не иска да я уплаши, а да ѝ помогне да не обещае нещо неизпълнимо. Участниците избират по-мекия вариант. Те не го обявяват за единствения верен превод на израза. В друга сцена, с друг глас и друго отношение, по-рязкото решение би могло да се окаже точно. Накрая всеки предава превод и кратка бележка за едно свое решение. Бележката назовава ефекта, който е запазен, и онова, което е изгубено. Не е нужно да защитава всяка дума. Важно е да покаже, че изборът е съзнателен. Ръководителката завършва с въпрос: «Ако героят прочете превода, ще познае ли начина, по който се отнася към другите?». Отговорът не отменя речника и не оправдава произвола. Той напомня, че идиомата е част от човешко действие. Преводът трябва да позволи на това действие да се случи и на другия език. При проверката двойките разменят преводите си. Всеки трябва да опише героя само по превода на партньора: предпазлив ли е, доброжелателен ли е, говори ли от позиция на превъзходство. Ако описанията се разминават с оригинала, причината невинаги е в идиомата. Може да е в глагола, обръщението или прекалено рязкото отрицание. Затова прегледът трябва да обхване и съседните думи. Понякога една мека частица възстановява отношението по-добре от цяла страница обяснения за културните различия.