humor gabrovo

Когато Елена ме покани на вечер за габровски хумор в кварталното читалище, поканата се състоеше от три думи: «Ела. Ще икономисваме». Попитах какво. Тя отвърна, че отговорът е четвърта дума, а бюджетът за покани вече е изчерпан. Елена е от Габрово и обича да разказва шеги най-вече за себе си. Аз съм от София и още на вратата обясних, че не виждам смисъл да пътувам през половината град заради икономия. «Значи сме започнали успешно — каза тя. — Имаме и първото оплакване». Входът беше два евро. До кутията за билети имаше бележка: «Усмивките не се връщат като ресто». Оказа се, че парите са за хартия и осветление на клуба, а не за някаква тайнствена печалба. Един посетител попита дали може да дойде само за половината програма. Елена му предложи половин стол. Той я погледна, тя го погледна и двамата се засмяха. Столът, разбира се, си остана цял. Точно това разминаване между търговска точност и невъзможно предложение отвори вечерта. Първият участник разказа как написал списък на всички излишни разходи. Купил си специален тефтер, два цветни молива и линия, за да ги подчертае правилно. Накрая му останали пари само за надписа на първата страница: «Не купувай излишни неща». Някой отзад попита дали има продажба на такива тефтери. Разказвачът отвърна, че работи по въпроса, но първо трябва да си купи втори тефтер за приходите. Най-силно се смяха двама души, които току-що бяха снимали списъка му. После дойде моят ред. Признах, че за да спестя пет цента от печат, съм пренареждал поканата ни четирисет минути. Елена не ме попита колко струва времето ми. Тя попита дали поне съм оставил място за датата. Не бях. На екрана се виждаше прекрасно подредено съобщение за събитие, което можеше да се случи кога да е. За първи път през тази вечер не търсех къде е поантата: стоях в нея с телефона в ръка. До мен седеше момиче, което учеше български. То попита дали габровци наистина правят всичко това. Елена отвърна, че ако всяка шега беше факт, градът отдавна щял да има нужда от съвсем друга карта. После обясни спокойно: тук дребната грижа за разходите се увеличава, докато стане невъзможна. Разпознаваме навика и се смеем на размера му. Разказът не е анкета и не ни дава право да отказваме щедрост на непознат човек само заради родния му град. Момичето кимна, а после попита къде е датата върху моята покана. Към края стана ясно, че най-добрите реплики не се прицелват в онзи, който най-трудно би отговорил. Говорещият включва себе си в смешната ситуация и оставя на другите възможност да му възразят. Това не прави всяка шега безобидна: понякога и уж приятелски думи натежават. Затова Елена следеше лицето на събеседника, а не само смеха в залата. Когато един гост замлъкна, тя смени темата. Един възрастен мъж добави, че в неговото семейство пестят най-вече похвалите. После благодари на всички участници поименно. Получи се хубаво противоречие: обявената пестеливост направи щедрия жест още по-видим. Никой не го попита за паспорта му. За тази шега родното място нямаше значение. На излизане попитах дали догодина пак ще икономисваме. «Не знам — каза Елена. — Засега не успяхме да спестим нито един стол». Изпратих ѝ поправената покана с дата, час и адрес. Тя отговори само с усмивка. Този път не настоявах за четвърта дума.

Cuando Elena me invitó a una velada de humor en Gabrovo en el centro comunitario del barrio, la invitación consistía en tres palabras en búlgaro: «⁠Ven, ahorraremos⁠». Pregunté sobre qué. Ella respondió que la respuesta sería una cuarta palabra y que el presupuesto de la invitación ya se había agotado. Elena viene de Gabrovo y le gusta contar chistes sobre todo sobre ella misma. Soy de Sofía y en la puerta le expliqué que no veía sentido en cruzar media ciudad para ahorrar. «⁠Entonces hemos hecho un buen comienzo⁠», dijo. «⁠Ya tenemos nuestra primera queja⁠». A La entrada costaba dos euros. Al lado de la taquilla había una nota: «⁠Las sonrisas no se devuelven como cambio⁠». Resultó que el dinero era para el papel y la iluminación del club y no para algún beneficio misterioso. Un visitante preguntó si podría asistir sólo a la mitad del programa. Elena le ofreció media silla. Él la miró, ella lo miró y ambos rieron. La silla, por supuesto, permaneció intacta. Ese desajuste entre precisión comercial y una oferta imposible abrió la velada. El primer participante nos contó cómo había enumerado todos sus gastos innecesarios. Compró un cuaderno especial, dos lápices de colores y una regla para subrayarlos adecuadamente. Al final sólo le quedó dinero para el título de la primera página: «⁠No compres cosas innecesarias⁠». Alguien en la parte de atrás preguntó si se vendían cuadernos como ese. El narrador dijo que estaba trabajando en ello, pero que primero necesitaba comprar un segundo cuaderno para obtener ingresos. Las dos personas que acababan de fotografiar su lista se rieron más fuerte. Entonces fue mi turno. Admití que para ahorrar cinco centavos en la impresión había dedicado cuarenta minutos a reorganizar nuestra invitación. Elena no preguntó cuánto valía mi tiempo. Me preguntó si al menos había dejado espacio para la cita. Yo no lo había hecho. En la pantalla había un aviso bellamente organizado de un evento que podría ocurrir en cualquier momento. Por primera vez esa noche no tuve que buscar el remate: estaba parada dentro con mi teléfono en la mano. A Una chica que estaba aprendiendo búlgaro estaba sentada a mi lado. Preguntó si la gente de Gabrovo realmente hacía todas estas cosas. Elena respondió que si cada broma fuera un hecho, la ciudad ya habría necesitado hace tiempo un mapa completamente diferente. Luego explicó con calma: aquí una pequeña preocupación por el gasto se amplía hasta hacerse imposible. Reconocemos el hábito y nos reímos de su escala. La historia no es una encuesta y no nos da derecho a negar la generosidad de un extraño simplemente por su ciudad natal. La chica asintió y luego preguntó dónde estaba la fecha en mi invitación. Hacia el final quedó claro que las mejores líneas no estaban dirigidas a la persona menos capaz de responder. El hablante se incluye a sí mismo en la situación cómica y deja a los demás espacio para discrepar. Esto no significa que todos los chistes sean inofensivos: incluso las palabras supuestamente amistosas a veces pueden pesar mucho. Entonces Elena observó el rostro de la otra persona y escuchó las risas en la habitación. Cuando un invitado se quedó en silencio, cambió de tema. An un anciano añadió que su familia principalmente economizaba en elogios. Luego agradeció a cada participante por su nombre. Se produjo una agradable contradicción: el ahorro declarado hacía aún más visible el gesto generoso. Nadie le pidió su pasaporte. Su lugar de nacimiento no tenía nada que ver con esa broma. Al salir pregunté si volveríamos a ahorrar el año que viene. «⁠No lo sé⁠», dijo Elena. «⁠Hasta ahora no hemos conseguido salvar ni una sola silla⁠». Le envié la invitación corregida con fecha, hora y dirección. Ella respondió con solo una sonrisa. Esta vez no insistí en una cuarta palabra.