Escribir una pieza humorística

В понеделник реших да си върна контрола над времето. Не защото някой ми го беше взел, а защото в неделя прекарах два часа в търсене на приложение, което обещаваше да ми спести двайсет минути. След такова вложение човек трябва да покаже характер. Станах рано, сварих чай и отворих новия си дневен план. Отгоре пишеше: «Не отлагай живота». Отложих чая, за да подредя задачите по цвят. Синьото беше за работа, зеленото за почивка, жълтото за всичко, което още не бях решил какво е. След половин час денят ми изглеждаше като слънчоглед. Трябваше да купя хляб, да изпратя едно писмо и да полея цветето на съседката. Три задачи. Разделих ги на дванадесет стъпки, защото бях чел, че малките цели се постигат по-лесно. Първата стъпка беше да създам списъка. Отбелязах я като изпълнена и заслужено си дадох зелени пет минути. Точно тогава приложението попита дали искам напомняния. Не исках да забравя, че трябва да икономисвам време, затова се съгласих. Следващият въпрос беше кога да ме подсеща. Избрах всеки час. То ме попита дали искам да ме подсети за избраните напомняния. Това ми се видя отговорно. Въведох още едно. Телефонът изписка. Беше време да проверя дали всичко е настроено. Хлябът можеше да почака, но системата не биваше да работи без надзор. После се обади съседката. Попита дали цветето е полето. Обясних, че се намира в жълтата зона, понеже още уточнявам приоритетите. «То се намира до прозореца — каза тя. — И само водата му е приоритет». Това беше полезна обратна връзка. Записах я, създадох подзадача за водене на бележки и за малко да забравя защо съм с кана в ръка. Цветето не даде оценка на организацията ми, но почвата му прие водата без възражения. На обяд излязох за хляб. В пекарната нямаше опашка, което развали прогнозата ми. Бях отделил осем минути за чакане и сега не знаех къде да ги поставя. Продавачката ме попита какво желая. Отвърнах, че ми трябва минута. «Хляб имаме, минути не продаваме», каза тя. Купих едно малко хлебче за едно евро и получих безплатно съвет да го изям, докато е топло. Намислих да въведа съвета в телефона, но ръцете ми бяха заети. За първи път това се оказа предимство. Върнах се, изпратих писмото и погледнах плана. Той показваше, че изоставам. Не знаех от какво, след като трите задачи бяха готови, но не исках да споря с нещо, което така хубаво рисува кръгчета. Преместих зелената почивка след жълтото уточняване. Тогава разбрах, че още не съм изпил чая. Беше студен и стоеше точно там, където го оставих, без изобщо да е следил напредъка ми. Съседката надникна да види цветето и ме попита как е минал денят. Показах ѝ празната кана и писмото в изпратените съобщения. Тя каза, че съм свършил доста работа. За малко да ѝ обясня, че оценката ѝ не съвпада с графиката. После реших да приема похвалата без допълнителна настройка. Привечер приложението ме поздрави. Бях прекарал деветдесет минути в планиране и то ми предложи да споделя постижението. Вместо това затворих екрана и седнах до цветето. От улицата се чуваше обикновен градски шум. Телефонът още веднъж изписка: «Време е за почивка». Натиснах «отложи», но този път за него. Най-после някой в този дом получи свободен следобед.

El lunes decidí recuperar el control de mi tiempo. No porque alguien lo hubiera cogido, sino porque el domingo estuve dos horas buscando una aplicación que prometía ahorrarme veinte minutos. Después de una inversión como esa, una persona debe mostrar determinación. Me levanté temprano, preparé té y abrí mi nuevo plan diario. En la parte superior decía: «⁠No pospongas la vida⁠». Pospuse mi té para ordenar las tareas por color. El azul era para el trabajo, el verde para los descansos y el amarillo para todo lo que aún no había decidido cómo clasificar. Después de media hora mi día parecía un girasol. Necesitaba comprar pan, enviar una carta y regar la planta de mi vecino. Tres tareas. Los dividí en doce pasos porque había leído que las metas pequeñas son más fáciles de lograr. El primer paso fue hacer la lista. Lo marqué como completo y me concedí cinco minutos verdes bien ganados. Justo en ese momento la aplicación me preguntó si quería recordatorios. No quería olvidar que se suponía que debía ahorrar tiempo, así que acepté. Su siguiente pregunta fue cuándo recordármelo. Elegí cada hora. Me preguntó si quería un recordatorio sobre los recordatorios que había seleccionado. Eso parecía responsable. Entré a otro. El teléfono sonó. Había llegado el momento de comprobar si todo estaba configurado. El pan podría esperar, pero el sistema no debe funcionar sin supervisión. Entonces llamó mi vecino. Preguntó si la planta había sido regada. Le expliqué que estaba en zona amarilla porque todavía estaba estableciendo prioridades. «⁠Está al lado de la ventana⁠», dijo. «⁠Y el agua es su única prioridad⁠». Fueron comentarios útiles. Lo anoté, creé una subtarea para tomar notas y casi olvidé por qué estaba sosteniendo una jarra. La planta no valoró mi capacidad organizativa, pero su suelo aceptó el agua sin objeciones. A la hora del almuerzo salí a comprar pan. No había cola en la panadería, lo que arruinó mi pronóstico. Había dedicado ocho minutos a esperar y ahora no sabía dónde ponerlos. El asistente me preguntó qué quería. Dije que necesitaba un minuto. «⁠Vendemos pan, no minutos⁠», dijo. Compré un panecillo pequeño por un euro y recibí consejos gratuitos para comerlo mientras estaba caliente. Consideré ingresar el consejo en mi teléfono, pero tenía las manos ocupadas. Por primera vez eso fue una ventaja. I regresé, envié la carta y miré el plan. Decía que estaba atrasado. No sabía qué, ya que las tres tareas estaban terminadas, pero no quería discutir con algo que dibujaba círculos tan bellamente. Moví el descanso verde después de la aclaración amarilla. Entonces me di cuenta de que aún no había bebido el té. Hacía frío y estaba exactamente donde la había dejado, sin haber seguido mi progreso en absoluto. Mi vecino miró la planta y me preguntó cómo había ido mi día. Le mostré la jarra vacía y la carta de mis mensajes enviados. Ella dijo que había hecho bastante. Casi le expliqué que su evaluación no coincidía con el gráfico. Entonces decidí aceptar los elogios sin ninguna configuración adicional. Por la noche, la aplicación me felicitó. Había pasado noventa minutos planificando y me sugirió compartir mi logro. En lugar de eso, cerré la pantalla y me senté junto a la planta. El ruido habitual de la ciudad procedía de la calle. El teléfono volvió a sonar: «⁠Es hora de un descanso⁠». Presioné «⁠posponer⁠», pero esta vez por eso. Por fin a alguien en esa casa se le había dado una tarde libre.

Добър вечер! Вчера умният ми часовник ми каза, че съм се движил малко. Аз му отговорих, че цял ден търсих зарядното му. Той не прие това за спорт. Виждате ли, във връзката ни има неравенство: аз го нося навсякъде, а той отчита само собствените си заслуги. Купих го, за да се грижи за спокойствието ми. Първо ми измери пулса. После ми показа колко ми е висок. После ме попита защо съм напрегнат. Ами, не знам, до преди малко никой не ме оценяваше през трийсет секунди. Като дете носех бележник до училище. Сега училището се премести на китката ми. Само междучасията нещо се губят. Сутринта часовникът ме покани да стана. Станах. Покани ме да походя. Походих. Покани ме да си почина. Седнах. Веднага попита дали не седя твърде дълго. В един момент се запитах дали не е по-лесно да го оставя да живее деня ми вместо мен. Той поне знае какво иска. Е, не винаги знае какво иска, но го съобщава уверено. В автобуса реши да ме подкани към движение. До мен стоеше госпожа с торба домати. Не можех да ѝ обясня, че трябва да обиколя торбата, за да изпълня указание от ръката си. Затова останах на място. Часовникът изписка. Госпожата попита дали ми звъни аларма. «Не — отвърнах, — началникът ме търси». Тя погледна екрана и каза, че нейният поне има работно време. Следобед получих награда: осем хиляди крачки. Почувствах се чудесно, докато не си спомних, че половината бяха между дивана и контакта. Но си казах: нека не дребнеем. Всеки напредък заслужава потупване по рамото. Часовникът ме потупа по китката. По-икономично е — не му трябва втора ръка. На вечеря реших да му поставя граници. Казах му, че след осем искам тишина. Той показа настройките за звук. Не ми предложи настройки за такт. Избрах беззвучен режим и зачаках. След минута завибрира. Значи може да мълчи и пак да ме прекъсва. Такъв талант досега бях срещал само на събрания. Накрая го свалих и го оставих до зарядното. Обещах да не го местя, докато спи. Екранът светна: «Време за почивка». «Правилно — казах му. — Заслужи си я». Този път аз му дадох указание. И за пръв път то беше изпълнено без нито една крачка.

¡Buenas noches! Ayer mi reloj inteligente me dijo que no me había movido lo suficiente. Le dije que había pasado todo el día buscando su cargador. No contaba eso como deporte. Verás, hay desigualdad en nuestra relación: lo llevo a todas partes y él solo cuenta sus propios logros. Lo compré para cuidar de mi tranquilidad. Primero me midió el pulso. Luego me mostró qué tan alto era. Luego me preguntó por qué estaba tenso. Pues no lo sé: hasta hace un momento nadie me evaluaba cada treinta segundos. Cuando era niño llevaba un libro de registro escolar a la escuela. Ahora la escuela se ha trasladado a mi muñeca. Sólo parecen haber desaparecido los frenos. Por la mañana, el guardia me invitó a levantarme. Me puse de pie. Me invitó a caminar. Caminé. Me invitó a descansar. Me senté. Inmediatamente me preguntó si había estado sentado demasiado tiempo. En un momento me pregunté si sería más fácil dejarle vivir mi día. Al menos sabe lo que quiere. Bueno, no siempre sabe lo que quiere, pero lo anuncia con confianza. En el autobús decidió animarme a moverme. A mi lado estaba una señora con una bolsa de tomates. No podía explicar que necesitaba caminar alrededor de su bolso para obedecer una instrucción de mi muñeca. Así que me quedé donde estaba. El reloj sonó. La señora preguntó si sonaba alguna alarma. «⁠No⁠», respondí, «⁠el jefe está llamando⁠». Miró la pantalla y dijo que al menos su jefe tenía horario de trabajo. Por la tarde recibí una recompensa: ocho mil pasos. Me sentí de maravilla hasta que recordé que la mitad de ellos estaban entre el sofá y el enchufe. Pero me dije a mí mismo que no debía objetar. Todo progreso merece una palmadita en el hombro. El reloj golpeó mi muñeca. Más económico: no necesita otra mano. An la cena decidí poner límites. Le dije que quería silencio después de las ocho. Mostraba la configuración de sonido. No ofrecía ajustes para el tacto. Seleccioné el modo silencioso y esperé. Al cabo de un minuto vibró. Para que pueda permanecer en silencio y aun así interrumpirme. Hasta ahora sólo había encontrado ese talento en las reuniones. Finalmente lo quité y lo dejé al lado del cargador. Prometí no moverlo mientras dormía. La pantalla se iluminó: «⁠Es hora de un descanso⁠». «⁠Muy bien⁠», dije. «⁠Te lo has ganado⁠». Esta vez le di una instrucción. Y por primera vez fue obedecida sin dar un solo paso.