Traducir modismos

На работилница за превод в Пловдив участниците получават кратък оригинален разказ. В него млада фотографка предлага на съседите да съберат снимки от стария двор. Един съсед я предупреждава да подхожда «с едно наум». Той не ѝ забранява нищо и не я обвинява в наивност. По-скоро ѝ напомня, че хората помнят едни и същи събития различно. Преводът трябва да запази това меко предупреждение. Ако го превърне в рязко «Не вярвай на никого», събеседникът ще стане друг човек. Първият участник търси идиома за идиомата. Той отваря няколко речника и записва всички съответствия. Вторият започва с въпроса какво прави репликата в сцената. Третата участничка предлага спокойна перифраза: нека фотографката проверява разказите, без да отхвърля хората. Нито един от трите подхода не е автоматично победител. Речникът дава възможности, но не знае дали героят говори с приятел, с дете или с непознат. Тъкмо този контекст решава кое съответствие е уместно. В следващия абзац възниква по-труден проблем. Съседка казва, че някой «хвърля прах в очите» с прекалено красиви истории. Фотографката поглежда прашните снимки и отговаря, че поне снимките наистина имат нужда от почистване. Буквалният прах продължава преносния образ. Възможно е езикът на превода да има идиома за заблуждаване, в която прах изобщо не участва. Ако преводачът я избере механично, отговорът за снимките ще изгуби опората си. Читателят ще види смяна на темата вместо тиха шега. Ръководителката предлага три пътя. Може да се потърси израз, който пази и заблудата, и праха. Може да се промени образът в двете реплики, ако новият е естествен и не противоречи на сцената. Може и да се запази по-пряка форма, последвана от ненатрапчиво пояснение. За всяко решение има цена. Пояснението забавя шегата; новият образ може да изисква друг предмет; пряката форма може да звучи чуждо. Затова участниците трябва да прочетат не само спорната дума, а цялата сцена. После групата сравнява два английски варианта на «Мери си приказките». Единият звучи като заплаха, другият — като приятелски съвет. В оригинала по-възрастна съседка говори на племенницата си, преди тя да поиска разрешение за изложбата. Не иска да я уплаши, а да ѝ помогне да не обещае нещо неизпълнимо. Участниците избират по-мекия вариант. Те не го обявяват за единствения верен превод на израза. В друга сцена, с друг глас и друго отношение, по-рязкото решение би могло да се окаже точно. Накрая всеки предава превод и кратка бележка за едно свое решение. Бележката назовава ефекта, който е запазен, и онова, което е изгубено. Не е нужно да защитава всяка дума. Важно е да покаже, че изборът е съзнателен. Ръководителката завършва с въпрос: «Ако героят прочете превода, ще познае ли начина, по който се отнася към другите?». Отговорът не отменя речника и не оправдава произвола. Той напомня, че идиомата е част от човешко действие. Преводът трябва да позволи на това действие да се случи и на другия език. При проверката двойките разменят преводите си. Всеки трябва да опише героя само по превода на партньора: предпазлив ли е, доброжелателен ли е, говори ли от позиция на превъзходство. Ако описанията се разминават с оригинала, причината невинаги е в идиомата. Може да е в глагола, обръщението или прекалено рязкото отрицание. Затова прегледът трябва да обхване и съседните думи. Понякога една мека частица възстановява отношението по-добре от цяла страница обяснения за културните различия.

En un taller de traducción en Plovdiv, los participantes reciben una breve historia original. En él, un joven fotógrafo propone a los vecinos recopilar fotografías de su antiguo patio. Un vecino le advierte que proceda «⁠con reservas⁠». Él no le prohíbe nada ni la acusa de ingenuidad. Más bien, le recuerda que la gente recuerda los mismos acontecimientos de forma diferente. La traducción debe preservar esa amable advertencia. Si se convierte en un contundente «⁠No confíes en nadie⁠», el vecino se convertirá en una persona diferente. El primer participante busca un modismo que coincida con el modismo. Abre varios diccionarios y registra todos los equivalentes. El segundo comienza preguntando qué hace la línea en la escena. Un tercer participante propone una paráfrasis tranquila: el fotógrafo debe comprobar las cuentas sin desestimar a las personas. Ninguno de los tres enfoques gana automáticamente. Un diccionario ofrece posibilidades, pero no sabe si el personaje se dirige a un amigo, a un niño o a un extraño. Ese contexto determina qué equivalente encaja. El siguiente párrafo presenta un problema más difícil. Una vecina dice que alguien está «⁠tirando polvo a los ojos⁠» con historias excesivamente bonitas. El fotógrafo mira las fotografías polvorientas y responde que al menos las fotografías realmente necesitan limpieza. El polvo literal continúa la imagen figurativa. El idioma de destino puede tener un modismo para engañar a la gente que no contenga nada de polvo. Si el traductor lo elige mecánicamente, la respuesta sobre las fotografías perderá su fundamento. El lector verá un cambio de tema en lugar de un chiste tranquilo. El tallerista propone tres rutas. Pueden buscar una expresión que conserve tanto el engaño como el polvo. Pueden cambiar la imagen en ambas líneas, siempre que la nueva suene natural y se ajuste a la escena. O pueden conservar una redacción más directa seguida de una explicación discreta. Cada solución tiene un costo. La explicación frena el chiste; una nueva imagen puede requerir un objeto diferente; La redacción directa puede parecer extraña. Por lo tanto, los participantes deben leer la escena completa, no sólo la palabra en disputa. El grupo luego compara dos versiones en inglés de «⁠Ten cuidado con lo que dices⁠». Uno suena como una amenaza, el otro como un consejo amistoso. En el original, una vecina mayor habla con su sobrina antes de que ésta le pida permiso para la exposición. Quiere ayudarla a evitar prometerle lo imposible, en lugar de asustarla. Los participantes eligen la versión más suave. No la declaran como la única traducción correcta de la expresión. En otra escena, con otra voz y relación, la solución más nítida podría ser la correcta. An al final, cada participante envía una traducción y una breve nota sobre una decisión. La nota nombra el efecto conservado y lo que se ha perdido. No necesita defender cada palabra. Debería demostrar que la elección fue deliberada. El líder finaliza con una pregunta: «⁠Si el personaje leyera la traducción, ¿reconocería cómo se relaciona con los demás?⁠» La respuesta no reemplaza el diccionario ni excusa cambios arbitrarios. Nos recuerda que un modismo es parte de una acción humana. La traducción debería permitir que esa acción ocurra también en el otro idioma. Durante la verificación, las parejas intercambian sus traducciones. Cada uno describe al personaje utilizando únicamente la versión de su compañero: ¿es cauteloso, amable, habla desde una posición de superioridad? Si las descripciones difieren del original, el modismo no siempre es la causa. Puede ser el verbo, la forma de tratamiento o una negativa excesivamente dura. Por lo tanto, la reseña debe incluir palabras circundantes. A veces, una partícula amable restaura la relación mejor que una página entera explicando las diferencias culturales.