Dialectes rhodopes

Когато Елена пристига в родопското село, в раницата ѝ има диктофон, тетрадка и три еднакви чаши. Тя иска да проучи как местните хора назовават познат предмет, поставен на различно разстояние. Домакинята ѝ Райна веднага намира слабото място на замисъла: «Ти ще гледаш чашите, а аз ще гледам теб. После как ще разбереш за кое съм говорила?». Елена е подготвила въпроси за езика, но първо получава въпрос за собствения си метод. Оставя диктофона на масата и започва отначало. В част от родопските говори членуването различава три реда, свързвани с елементите «с», «т» и «н». Обикновено те се описват чрез близост до говорещия, неутрално посочване и отдалеченост. Но една кратка схема не представя всички местни употреби. Конкретните форми се различават, а отношението между пространство и разговор не се свежда до измерване с линийка. Елена трябва да провери какво означава всяка форма именно тук. Затова не подава на Райна списък с готови отговори и не иска от нея да говори като хората в съседно село. При първия опит чашата стои до прозореца. При втория е до Райна, а при третия — до гостенката. Двете жени си разменят местата. Ако Елена отбележи само разстоянието от микрофона, ще пропусне най-важното: къде е говорещият и накъде насочва вниманието. Ето защо в тетрадката се появяват стрели, а не само думи. Към всеки откъс има описание на разположението, жеста и въпроса, който го е предизвикал. Без тези сведения звукът би оцелял, но отговорът би загубил част от смисъла си. После Райна разказва за стара съседка, която вече не живее в селото. В разказа отново се появява форма, привлякла вниманието на Елена. Тя не бърза да я приравни с близката чаша. Дали става дума за пространствено посочване, за припомнен контекст или за друга местна употреба? Тетрадката приема въпроса, без да го превръща в обобщение. Елена иска още примери и отделя наблюдението от обяснението му. Това е по-бавно от попълването на таблица, но предпазва от красива схема, изградена върху погрешно разбран отговор. Вечерта подготвят книжовни преразкази за изложба в читалището. Книжовният член сам по себе си не възпроизвежда трите реда. Понякога се налага да се добави «този тук» или «онзи там». Друг път подобно допълнение би натрапило пространствен смисъл, който записът не доказва. Райна настоява да чуе и оригинала, и преразказа. «Да не излезе, че си ми преместила масата», казва тя. Шегата за мебелите се оказва точна забележка за превода: с допълнение можем да възстановим разлика, но можем и да измислим такава. На следващата сутрин Елена преименува папката. Вместо «Родопското членуване» написва името на селището и датата. Така заглавието вече отговаря на обема на материала. Тя е научила нещо за една местна система и за двете жени, които я обсъждат, но не е описала всички говори в планината. Трите чаши се връщат в шкафа. Стрелите остават в тетрадката, защото микрофонът не вижда накъде сочи ръката. За да разберем записа, понякога трябва да знаем и какво не е успял да запише. Райна прочита новото заглавие и предлага да прибавят имената на участничките. Не защото двете са представителки на всички жени в района, а защото разговорът е бил съвместна работа. Тя е поправила въпрос, подсказала е кога чашите пречат и е настояла да чуе преразказа. В описанието остава и този принос. Така местният носител не е само източник на форми, а човек, който помага да се определи какво всъщност показват те. Без неговата обратна връзка и най-ясният запис може да бъде разчетен погрешно.

Lorsqu'Elena arrive au village des Rhodopes, elle a dans son sac à dos un enregistreur, un cahier et trois verres identiques. Elle souhaite étudier comment les populations locales nomment un objet familier placé à différentes distances. Son hôtesse Rayna trouve immédiatement le point faible du plan : «⁠Tu surveilleras les lunettes, et je te surveillerai. Comment sauras-tu après de quoi je parlais ?⁠». Elena a préparé des questions sur la langue, mais elle reçoit d'abord une question sur sa propre méthode. Elle laisse la flûte à bec sur la table et recommence. Dans certains dialectes des Rhodopes, le système d'articles distingue trois séries associées aux éléments «⁠ с ⁠», «⁠ т ⁠» et «⁠ н ⁠». Ils sont généralement décrits par la proximité du locuteur, le pointage neutre et l'éloignement. Mais un bref aperçu ne représente pas toutes les utilisations locales. Les formes concrètes diffèrent et la relation entre espace et conversation ne se résume pas à mesurer avec une règle. Elena doit vérifier la signification de chaque formulaire ici. C'est pourquoi elle ne donne pas à Rayna une liste de réponses toutes faites et ne lui demande pas de parler comme les gens d'un village voisin. OAu premier essai, la vitre se trouve à côté de la fenêtre. Dans le deuxième cas, il est à côté de Rayna, et dans le troisième cas, à côté de l'invité. Les deux femmes échangent leurs places. Si Elena ne note que la distance par rapport au microphone, elle manquera la chose la plus importante : où se trouve l'orateur et où il dirige son attention. C'est pourquoi des flèches apparaissent dans le cahier, pas seulement des mots. Chaque extrait est accompagné d'une description du décor, du geste et de la question qui l'a suscité. Sans cette information, le son survivrait, mais la réponse perdrait un peu de son sens. Puis Rayna parle d'un vieux voisin qui n'habite plus dans le village. Une forme qui a retenu l'attention d'Elena réapparaît dans le récit. Elle n'est pas pressée de l'associer au verre voisin. S'agit-il d'un repère spatial, d'un contexte rappelé ou d'une autre utilisation locale ? Le cahier accepte la question sans en faire une généralisation. Elena demande d'autres exemples et sépare l'observation de son explication. C'est plus lent que de remplir un tableau, mais cela évite un beau schéma construit sur une réponse mal comprise. Le soir, ils préparent des récits en bulgare standard pour une exposition au centre communautaire. L’article standard ne reproduit pas à lui seul les trois séries. Parfois, il est nécessaire d'ajouter «⁠ този тук ⁠» ou «⁠ онзи там ⁠». À d’autres moments, un tel ajout imposerait une signification spatiale que le dossier ne prouve pas. Rayna insiste pour entendre à la fois l'original et le récit. «⁠ Ne laissez pas croire que vous avez déplacé ma table ⁠», dit-elle. La plaisanterie sur le mobilier se révèle être une remarque juste sur la traduction : un ajout peut restituer une différence, mais on peut aussi en inventer une. Le lendemain matin, Elena renomme le dossier. Au lieu de «⁠ Le système d'articles Rhodope ⁠», elle écrit le nom du règlement et la date. Ainsi, le titre correspond déjà à l'étendue du matériel collecté. Elle a appris quelque chose sur un système local et sur les deux femmes qui en discutaient, mais elle n'a pas décrit tous les dialectes des montagnes. Les trois verres sont remis dans le placard. Les flèches restent dans le carnet car le microphone ne voit pas où pointe la main. Pour comprendre l'enregistrement, il faut parfois aussi savoir ce qu'il n'a pas réussi à enregistrer. Rayna lit le nouveau titre et propose d'ajouter les noms des participants. Non pas parce qu’elles représentent toutes les femmes de la région, mais parce que la conversation était le fruit d’un effort commun. Elle corrigea une question, suggéra quand les lunettes gênaient et insista pour entendre le récit. Cette contribution reste également dans la description. Ainsi, le locuteur natif n'est pas seulement une source de formes, mais une personne qui aide à déterminer ce qu'elles montrent réellement. Sans le retour de l'orateur, même l'enregistrement le plus clair peut être mal lu.