Extrait d'un essai de philosophie

Да си представим библиотека, в която всяка препоръка е точна. Машината познава вкуса ни, помни прочетеното и предлага книга, която ще ни хареса. Няма разочарование, няма изгубен следобед. Достатъчно е да приемем предложението. Този мисловен експеримент не предсказва бъдещето на библиотеките в България. Той поставя въпрос за настоящето: когато възлагаме подбора на друг, какво точно искаме да ни бъде спестено? Усилието да намерим книга или усилието да разберем защо я търсим? Лесният отговор е, че двете усилия са едно и също. Знаем какво харесваме и търсим най-краткия път до него. Но този отговор предполага, че желанието ни е завършено още преди срещата с книгата. Понякога става обратното. Отваряме нещо, което не сме планирали да четем, и постепенно разбираме, че въпросът, който ни занимава, е различен от въпроса, който сме задали в началото. Срещата не изпълнява готово желание; тя участва в образуването му. Някой би казал, че така възхваляваме случайността. Защо грешната препоръка да е по-ценна от точната? Възражението е основателно дотолкова, доколкото ни предпазва от обратната крайност. Не всяко затруднение обогатява и не всяка изненада заслужава внимание. Да се откажем от полезния инструмент само защото е полезен, би било странна самоцел. Въпросът е дали инструментът оставя пространство да преразгледаме собствените си критерии, или тихо ги превръща в граница на възможното. Разбира се, препоръката не е заповед. Можем да я отхвърлим. Това различие е важно и не бива да го заличаваме. Но формалната възможност за отказ не изчерпва свободата на преценката. Ако всичко извън предложенията остава невидимо, отказът няма ясна посока. Трябва първо да знаем, че съществуват други пътеки. Оттук и отговорността на онзи, който подрежда каталога: да не представя познатото като единственото, достъпно за откриване. В една квартална библиотека тази отговорност може да приеме твърде обикновена форма. До рафта с препоръки стои маса с книги, които не са подбрани според предишни избори. Надписът не обещава, че ще ни харесат. Той казва само: «Може би още не знаете, че търсите това». Тук неопределеността не е недостатък на услугата. Тя е съзнателно запазена възможност. Читателят може да я използва, да я подмине или да се върне към нея след месец. Би било пресилено да назовем всяка точна препоръка заплаха. Също толкова пресилено би било да приемем удовлетворението за пълно доказателство за свобода. Двете оценки измерват различни неща. Удовлетворението ни казва нещо за срещата с избраното; свободата засяга и възможността да променим средата, в която избираме. Когато ги смесваме, добрият резултат започва да оправдава всяка процедура, която го произвежда. Именно този преход, а не самото удобство, заслужава критика. Тук познавателната скромност има съвсем практическо измерение. Тя допуска, че настоящите ни предпочитания не изчерпват възможния ни интерес. Не изисква да се съмняваме във всяка книга, която харесваме. Изисква да оставим поправимо решението какво смятаме за свое. Така непредвидената среща не е задължение, наложено на читателя за негово добро. Тя е предложение, което той може да приеме, без да обещава, че ще се промени. Правото да не знаеш какво търсиш не е право да останеш в неведение. То е възможност да не предаваш прибързано на друг решението какви въпроси си струва да зададеш. Може би най-добрата препоръка е тази, след която не просто посягаме към следващата книга, а променяме начина, по който търсим. Не знаем предварително дали това ще се случи. Именно затова една библиотека, която уважава читателя, трябва да оставя място и за непредвиденото.

Imaginons une bibliothèque où chaque recommandation est exacte. La machine connaît nos goûts, se souvient de ce que nous avons lu et nous propose un livre qui nous plaira. Il n’y a pas de déception, pas d’après-midi perdu. Il nous suffit d'accepter la suggestion. Cette expérience de pensée ne prédit pas l’avenir des bibliothèques en Bulgarie. Il pose une question sur le présent : lorsque nous confions la sélection à quelqu’un d’autre, que voulons-nous exactement qu’on nous épargne ? L’effort de trouver un livre ou l’effort de comprendre pourquoi nous en recherchons un ? La réponse simple est que les deux efforts ne font qu’un. Nous savons ce que nous aimons et recherchons le chemin le plus court pour y parvenir. Mais cette réponse suppose que notre désir est exaucé avant que nous rencontrions le livre. Parfois, c’est l’inverse qui se produit. Nous ouvrons quelque chose que nous n'avions pas prévu de lire et nous nous rendons compte peu à peu que la question qui nous occupe diffère de la question que nous nous posions au départ. La rencontre ne répond pas à un désir tout fait ; il participe à sa formation. On pourrait dire que nous glorifions le hasard. Pourquoi une mauvaise recommandation devrait-elle avoir plus de valeur qu’une bonne ? L’objection est fondée dans la mesure où elle nous protège de l’extrême opposé. Toutes les difficultés ne nous enrichissent pas et toutes les surprises ne méritent pas notre attention. Rejeter un outil utile simplement parce qu’il est utile serait une fin étrange en soi. La question est de savoir si l’outil laisse la possibilité de reconsidérer nos propres critères ou s’il les transforme discrètement en limites de ce qui est possible. OBien sûr, une recommandation n’est pas un ordre. Nous pouvons le rejeter. Cette distinction est importante et ne doit pas être effacée. Mais la possibilité formelle de refus n’épuise pas la liberté de jugement. Si tout ce qui se trouve en dehors des recommandations reste invisible, le refus n’a pas de direction claire. Il faut d’abord savoir que d’autres voies existent. D'où la responsabilité de celui qui organise le catalogue : ne pas présenter le familier comme la seule chose disponible à la découverte. Dans une bibliothèque de quartier, cette responsabilité peut prendre une forme très ordinaire. A côté de l'étagère des recommandations se trouve un tableau de livres non sélectionnés selon les choix précédents. Le signe ne promet pas qu’ils nous plairont. Il dit seulement : «⁠ Peut-être ne savez-vous pas encore que vous cherchez cela. ⁠» Ici, l'incertitude n'est pas un défaut du service. C'est une possibilité délibérément préservée. Les lecteurs peuvent l'utiliser, l'ignorer ou y revenir un mois plus tard. Il serait excessif de qualifier chaque recommandation précise de menace. Il serait tout aussi excessif de considérer la satisfaction comme une preuve complète de liberté. Les deux évaluations mesurent des choses différentes. La satisfaction nous dit quelque chose sur la rencontre avec ce qui a été choisi ; la liberté concerne aussi la possibilité de changer l’environnement dans lequel nous choisissons. Lorsque nous les confondons, un bon résultat commence à justifier toute procédure qui le produit. Cette transition, plutôt que la commodité elle-même, mérite d’être critiquée. HIci, la modestie épistémique a une dimension entièrement pratique. Cela permet que nos préférences actuelles n’épuisent pas nos intérêts possibles. Cela ne nous oblige pas à douter de chaque livre que nous aimons. Cela nous oblige à laisser notre décision sur ce que nous considérons comme la nôtre ouverte à la révision. Ainsi, une rencontre imprévue n’est pas une obligation imposée aux lecteurs pour leur propre bien. C'est une invitation qu'ils peuvent accepter sans promettre de changer. Le droit de ne pas savoir ce que l'on cherche n'est pas un droit de rester ignorant. C'est l'occasion de ne pas confier trop hâtivement à quelqu'un d'autre la décision quant aux questions qui valent la peine d'être posées. La meilleure recommandation est peut-être celle après laquelle nous ne nous contentons pas de chercher le livre suivant, mais changeons notre façon de rechercher. Nous ne savons pas à l’avance si cela se produira. C’est précisément pourquoi une bibliothèque qui respecte ses lecteurs doit aussi laisser place à l’imprévu.