Tradurre gli idiomi

На работилница за превод в Пловдив участниците получават кратък оригинален разказ. В него млада фотографка предлага на съседите да съберат снимки от стария двор. Един съсед я предупреждава да подхожда «с едно наум». Той не ѝ забранява нищо и не я обвинява в наивност. По-скоро ѝ напомня, че хората помнят едни и същи събития различно. Преводът трябва да запази това меко предупреждение. Ако го превърне в рязко «Не вярвай на никого», събеседникът ще стане друг човек. Първият участник търси идиома за идиомата. Той отваря няколко речника и записва всички съответствия. Вторият започва с въпроса какво прави репликата в сцената. Третата участничка предлага спокойна перифраза: нека фотографката проверява разказите, без да отхвърля хората. Нито един от трите подхода не е автоматично победител. Речникът дава възможности, но не знае дали героят говори с приятел, с дете или с непознат. Тъкмо този контекст решава кое съответствие е уместно. В следващия абзац възниква по-труден проблем. Съседка казва, че някой «хвърля прах в очите» с прекалено красиви истории. Фотографката поглежда прашните снимки и отговаря, че поне снимките наистина имат нужда от почистване. Буквалният прах продължава преносния образ. Възможно е езикът на превода да има идиома за заблуждаване, в която прах изобщо не участва. Ако преводачът я избере механично, отговорът за снимките ще изгуби опората си. Читателят ще види смяна на темата вместо тиха шега. Ръководителката предлага три пътя. Може да се потърси израз, който пази и заблудата, и праха. Може да се промени образът в двете реплики, ако новият е естествен и не противоречи на сцената. Може и да се запази по-пряка форма, последвана от ненатрапчиво пояснение. За всяко решение има цена. Пояснението забавя шегата; новият образ може да изисква друг предмет; пряката форма може да звучи чуждо. Затова участниците трябва да прочетат не само спорната дума, а цялата сцена. После групата сравнява два английски варианта на «Мери си приказките». Единият звучи като заплаха, другият — като приятелски съвет. В оригинала по-възрастна съседка говори на племенницата си, преди тя да поиска разрешение за изложбата. Не иска да я уплаши, а да ѝ помогне да не обещае нещо неизпълнимо. Участниците избират по-мекия вариант. Те не го обявяват за единствения верен превод на израза. В друга сцена, с друг глас и друго отношение, по-рязкото решение би могло да се окаже точно. Накрая всеки предава превод и кратка бележка за едно свое решение. Бележката назовава ефекта, който е запазен, и онова, което е изгубено. Не е нужно да защитава всяка дума. Важно е да покаже, че изборът е съзнателен. Ръководителката завършва с въпрос: «Ако героят прочете превода, ще познае ли начина, по който се отнася към другите?». Отговорът не отменя речника и не оправдава произвола. Той напомня, че идиомата е част от човешко действие. Преводът трябва да позволи на това действие да се случи и на другия език. При проверката двойките разменят преводите си. Всеки трябва да опише героя само по превода на партньора: предпазлив ли е, доброжелателен ли е, говори ли от позиция на превъзходство. Ако описанията се разминават с оригинала, причината невинаги е в идиомата. Може да е в глагола, обръщението или прекалено рязкото отрицание. Затова прегледът трябва да обхване и съседните думи. Понякога една мека частица възстановява отношението по-добре от цяла страница обяснения за културните различия.

Durante un seminario di traduzione a Plovdiv, i partecipanti ricevono una breve storia originale. In esso, un giovane fotografo suggerisce ai vicini di raccogliere fotografie del loro vecchio cortile. Un vicino la avverte di procedere «⁠con riserva⁠». Non le proibisce nulla né la accusa di ingenuità. Piuttosto, le ricorda che le persone ricordano gli stessi eventi in modo diverso. La traduzione deve preservare questo gentile avvertimento. Se diventa un schietto «⁠Non fidarti di nessuno⁠», il vicino diventerà una persona diversa. Il primo partecipante cerca un modo di dire che corrisponda al modo di dire. Apre diversi dizionari e registra tutti gli equivalenti. Il secondo inizia chiedendo cosa fa la battuta nella scena. Un terzo partecipante propone una parafrasi pacata: il fotografo dovrebbe controllare i conti senza congedare le persone. Nessuno dei tre approcci vince automaticamente. Un dizionario offre possibilità, ma non sa se il personaggio si rivolge a un amico, a un bambino o a uno sconosciuto. Tale contesto determina quale equivalente si adatta. Il paragrafo successivo presenta un problema più difficile. Un vicino dice che qualcuno «⁠getta polvere negli occhi alla gente⁠» con storie eccessivamente belle. Il fotografo guarda le fotografie polverose e risponde che almeno le fotografie hanno davvero bisogno di essere pulite. La polvere letterale continua l'immagine figurativa. La lingua di destinazione può avere un idioma per ingannare le persone che non contiene alcuna polvere. Se il traduttore lo sceglie meccanicamente, la risposta sulle fotografie perderà il suo fondamento. Il lettore vedrà un cambio di argomento invece di una battuta tranquilla. Il conduttore del workshop propone tre percorsi. Possono cercare un'espressione che preservi sia l'inganno che la polvere. Possono cambiare l'immagine in entrambe le righe, a condizione che quella nuova suoni naturale e si adatti alla scena. Oppure possono mantenere una formulazione più diretta seguita da una spiegazione discreta. Ogni soluzione ha un costo. La spiegazione rallenta lo scherzo; una nuova immagine potrebbe richiedere un oggetto diverso; la formulazione diretta può sembrare straniera. I partecipanti devono quindi leggere l'intera scena, non solo la parola contestata. Il gruppo confronta poi due versioni inglesi di «⁠Bada a ciò che dici⁠». Una suona come una minaccia, l'altra come un consiglio amichevole. Nell'originale, una vicina più anziana parla con sua nipote prima che la nipote chieda il permesso per la mostra. Vuole aiutarla a evitare di prometterle l'impossibile, piuttosto che spaventarla. I partecipanti scelgono la versione più delicata. Non la dichiarano l'unica traduzione corretta dell'espressione. In un'altra scena, con un'altra voce e relazione, la soluzione più nitida potrebbe essere accurata. Alla fine, ogni partecipante invia una traduzione e una breve nota su una decisione. La nota nomina l'effetto conservato e ciò che è andato perduto. Non è necessario difendere ogni parola. Dovrebbe dimostrare che la scelta è stata deliberata. Il conduttore conclude con una domanda: «⁠Se il personaggio leggesse la traduzione, riconoscerebbe come si relaziona con gli altri?⁠» La risposta non sostituisce il dizionario né giustifica modifiche arbitrarie. Ci ricorda che un idioma è parte di un'azione umana. La traduzione dovrebbe consentire che l'azione avvenga anche nell'altra lingua. Durante il controllo, le coppie si scambiano le loro traduzioni. Ciascuno descrive il personaggio utilizzando solo la versione del proprio partner: è cauto, gentile, parla da una posizione di superiorità? Se le descrizioni divergono dall'originale, la causa non è sempre il linguaggio. Potrebbe essere il verbo, la forma di indirizzo o una negazione eccessivamente dura. La recensione deve quindi includere le parole circostanti. A volte una particella gentile ripristina la relazione meglio di un'intera pagina che spiega le differenze culturali.