Identity and multilingualism

В съботния клуб към едно софийско читалище участниците получиха необичайна задача: да нарисуват езиковата си биография като карта на града. Учителката не поиска знамена и списъци с националности. На картата трябваше да има места, хора и моменти, свързани с различни езици. Задачата беше част от измислен за учебни цели проект, а не проучване на жителите на София. Лина постави българския при спирката, училището и баскетболното игрище. До кухненската маса написа украински. До парка добави английски, защото там се срещаше с приятелка, която още учеше български. «Макар че говоря с акцент, този град е и мой», обясни тя. Един съученик я попита кой от трите езика е наистина неин. Лина не избра. «Въпросът предполага, че другите два са назаем. Аз не ги чувствам така.» Разговорът можеше да свърши с общото твърдение, че всички езици са богатство. Учителката обаче поиска конкретен пример. Лина разказа как понякога помага на майка си да разбере съобщение от училището. Не превежда всичко сама: когато текстът е неясен, двете питат учителя. Езиковото посредничество тук не е героичен подвиг, а споделена задача с ясна граница. Детето не трябва да носи отговорността за всяко съобщение между възрастните. Следващата карта беше на Петър, който е израснал в София. Той беше поставил говора на баба си до двора ѝ в Родопите. Петър не го нарече отделен език, но настоя да присъства на картата. Докато баба му разказва, някои думи звучат иначе, а той започва да задава други въпроси. Това не доказва, че всички местни хора споделят еднакъв опит. Показва само защо за него езиковата памет е свързана с конкретен човек. Накрая групата трябваше да подготви изложба. Някой предложи под всяка карта да стои националността на автора. Други предпочетоха езиците, но и този списък създаде проблем: той не показваше кога и с кого се използват. Лина предложи всеки да напише кратко свое обяснение и да реши дали да покаже цялата карта. Дори да е полезна за публиката, една изложба не дава право на организаторите да публикуват всичко. Решението не премахна различията. Един участник посочи само българския; друг назова три езика и един диалект. Трети отказа да покаже семейната си история. Нито един от тези избори не беше представен като по-истински от останалите. За посетителите имаше въпрос: «Кога един език става част от вашия дом?» Именно тук е разликата между любопитство и приписване на идентичност. Любопитството оставя място за отговор, който не сме предвидили. Етикетът често приключва разговора преди него. Макар че една карта не може да обхване цялата личност, тя може да ни научи да не изискваме от човека да се събере в една дума.

At the Saturday club at a community cultural centre in Sofia, participants received an unusual task: draw their language biography as a map of the city. The teacher did not ask for flags or lists of nationalities. The map was to contain places, people and moments connected with different languages. The task was part of a project invented for learning purposes, not a survey of Sofia residents. Lina placed Bulgarian at the bus stop, school and basketball court. Beside the kitchen table she wrote Ukrainian. Beside the park she added English, because she met a friend there who was still learning Bulgarian. "⁠Although I speak with an accent, this city is mine too,⁠" she explained. A classmate asked which of the three languages was really hers. Lina did not choose. "⁠The question assumes the other two are on loan. That is not how I feel about them.⁠" The conversation could have ended with the general statement that all languages are a treasure. But the teacher asked for a concrete example. Lina described how she sometimes helps her mother understand a message from school. She does not translate everything alone: when a text is unclear, they both ask the teacher. Language mediation here is not a heroic feat but a shared task with a clear boundary. A child should not bear responsibility for every message between adults. The next map was Petar’s; he grew up in Sofia. He had placed his grandmother’s speech beside her yard in the Rhodope Mountains. Petar did not call it a separate language but insisted on including it on the map. When his grandmother tells stories, some words sound different and he begins asking different questions. This does not prove that all local people share the same experience. It only shows why language memory is connected with a particular person for him. Finally, the group had to prepare an exhibition. Someone proposed placing the author’s nationality under each map. Others preferred the languages, but that list also caused a problem: it did not show when and with whom they were used. Lina suggested that everyone write a short explanation of their own and decide whether to show the whole map. Even if an exhibition is useful for the public, it does not give organisers the right to publish everything. The decision did not remove differences. One participant listed only Bulgarian; another named three languages and a dialect. A third declined to display their family story. None of these choices was presented as more authentic than the others. Visitors were given a question: "⁠When does a language become part of your home?⁠" This is precisely the difference between curiosity and assigning an identity. Curiosity leaves room for an answer we have not anticipated. A label often ends the conversation before that answer. Although a map cannot encompass a whole person, it can teach us not to require a person to fit into a single word.