Humour and irony

В петък следобед Виктор занесе плакатите за училищния клуб в малко студио за печат в София. С него беше Нина, която участваше за първи път в подготовката. Трябваха им двайсет цветни плаката за понеделник. Сътрудничката в студиото отвори файла, погледна екрана и натисна бутона. От принтера излезе един съвсем празен лист. Виктор го вдигна към светлината: «Прекрасно! Нашият проект с най-малко детайли досега». Нина се усмихна, но не беше сигурна дали не пропуска нещо от замисъла. «Не е нарочно — обясни той. — Исках да кажа, че машината не е отпечатала нищо». Положителната дума «прекрасно» тук означаваше обратното на буквалната похвала. Тонът му беше спокоен, а разминаването с празния лист създаваше шегата. За да я разбереш, не е достатъчно да знаеш речниковото значение на думата. Трябва да свържеш казаното с това, което се случва пред говорещия. Сътрудничката провери настройките и пусна още един лист. Пак нищо. «Принтерът си взе отпуск», каза тя. Нина вече разбираше: машината не беше отпътувала никъде. Служителката представяше повредата като човешко решение за почивка. Това позволяваше и на тримата да се посмеят на неприятната ситуация. Никой не обвиняваше другия, че е неспособен. Последва и конкретно предложение: да проверят файла на втория принтер, който засега беше зает. Докато чакаха, Виктор отвори плаката на телефона си. Оказа се, че в заглавието беше написал името на собствения си клуб грешно. «Голям редактор съм, няма що», промърмори той. Този път шегата беше насочена към него самия. Нина разпозна самоиронията и предложи да проверят заедно и останалите редове. Виктор прие; не му трябваше утешение, че правописът няма значение. Трябваше му втори чифт очи, преди да отпечатат двайсет еднакви грешки. В този момент Нина каза: «Ето защо не ти дават да пишеш сам». Тя го познаваше отдавна и очакваше той да се засмее. Виктор обаче сведе поглед. «Сега не ми е за шега», отговори. Срокът го притесняваше повече, отколкото показваше. Нина не започна да доказва, че той няма чувство за хумор. «Извинявай, не исках да те засегна. Нека проверим текста», каза тя. Близостта между тях не правеше всяка закачка подходяща във всеки момент. «Шегата настрана, кой принтер ще свърши работа?», попита Виктор след малко. С тази реплика той върна разговора към задачата. Сътрудничката потвърди, че вторият принтер е освободен. Първо отпечатаха пробен лист, прочетоха го и чак тогава поръчаха останалите. Цялата поръчка струваше осемнайсет евро; това беше предварително уговорената цена, не отстъпка заради повредата. Когато излязоха, Нина попита дали може да запази празния лист. «За архива на минимализма», добави тя. Този път Виктор сам се засмя и ѝ го подаде.

On Friday afternoon Viktor took the school club’s posters to a small print studio in Sofia. Nina, who was helping with the preparations for the first time, was with him. They needed twenty colour posters for Monday. The assistant opened the file, looked at the screen and pressed the button. A completely blank sheet came out of the printer. Viktor held it up to the light. "⁠Wonderful! Our most minimalist project yet.⁠" Nina smiled, but she was not sure whether she was missing part of the idea. "⁠It isn’t intentional,⁠" he explained. "⁠I meant that the machine hasn’t printed anything.⁠" The positive word "⁠wonderful⁠" here meant the opposite of literal praise. His tone was calm, and the mismatch with the blank sheet created the joke. To understand it, knowing the word’s dictionary meaning is not enough. You need to connect what is said with what is happening in front of the speaker. The assistant checked the settings and tried another sheet. Still nothing. "⁠The printer has taken a holiday,⁠" she said. Nina now understood: the machine had not travelled anywhere. The employee was presenting the fault as a human decision to take a break. This allowed all three to laugh at the unwelcome situation. Nobody was accusing anyone else of being incompetent. A practical suggestion followed: they could check the file on the second printer, which was busy for the moment. While they waited, Viktor opened the poster on his phone. He discovered that he had misspelled his own club’s name in the heading. "⁠Some editor I am,⁠" he muttered. This time the joke targeted himself. Nina recognised the self-irony and suggested checking the other lines together. Viktor agreed; he did not need reassurance that spelling did not matter. He needed a second pair of eyes before printing twenty identical mistakes. At that point Nina said, "⁠That’s why they don’t let you write on your own.⁠" She had known him for a long time and expected him to laugh. But Viktor lowered his eyes. "⁠I’m not in the mood for jokes right now,⁠" he replied. The deadline was worrying him more than he showed. Nina did not start arguing that he had no sense of humour. "⁠Sorry, I didn’t mean to upset you. Let’s check the text,⁠" she said. Their closeness did not make every teasing remark appropriate at every moment. "⁠Joking aside, which printer will do the job?⁠" Viktor asked a little later. With that remark he brought the conversation back to the task. The assistant confirmed that the second printer was free. They first printed a test sheet, read it and only then ordered the rest. The whole order cost eighteen euros: that was the agreed price, not a discount because of the fault. As they left, Nina asked whether she could keep the blank sheet. "⁠For the archive of minimalism,⁠" she added. This time Viktor laughed himself and handed it to her.