From cases to prepositions and the article

В упражнение за стари текстове една студентка написа, че българският е загубил падежите си през 1945 година. Преподавателят не зачерта изречението веднага. Попита как би могъл един указ да промени речта на хора, които никога не са го чели. После отвори книга от деветнадесети век. Предлозите и членуваните съществителни вече бяха там. Грешката се оказа полезна, защото смесваше две различни истории: развоя на граматиката и уреждането на правописа. Старобългарският разполага с развита падежна система. Окончанията помагат да се разпознаят отношенията между частите на изречението. При прехода към съвременния български голяма част от тези разлики постепенно отпадат. Това не е внезапно забравяне на правила. Различни форми се изравняват, а предлозите поемат важни задачи. Словоредът също участва в изграждането на смисъла, но не е свободен нито в стария, нито в новия език по един и същ начин. Сравнението трябва да се прави в изречение. Изолираната дума не винаги показва каква е връзката ѝ с останалите. В съвременния израз „книгата на брата“ предлогът въвежда отношение на принадлежност. Това не означава, че съществителното е получило нов падеж само защото пред него има „на“. Нито означава, че всеки предлог винаги има едно значение. „Пиша на брата“ изразява друга връзка, макар външно конструкциите да си приличат. Паралелно с тези промени се развива и следпоставеният определителен член. Неговата история е свързана с показателни форми. При описването ѝ е изкушаващо да се разкаже лесна история: падежите изчезнали и на тяхно място дошъл членът. Такава картина обаче прикрива разликата между граматичните задачи. Членът не показва сам по себе си същите отношения, които се изразяват с падежни окончания. Определеността и участието в изречението са свързани, но не са тъждествени понятия. Днешният език пази и следи от по-стари разграничения. Местоименията „аз“ и „мен“ не се разменят произволно. Звателните форми също остават живи, макар употребата им да зависи от думата и ситуацията. Обръщението „брате“ може да се чуе и днес, без говорещият да възстановява старобългарската граматика. Именно такива примери предпазват от крайни заключения. Когато казваме, че падежната система е ограничена, не твърдим, че всички разлики между именни форми са изчезнали без следа. В час възникна и друг въпрос: дали езикът е обеднял, след като има по-малко окончания? Преподавателят върна въпроса към обикновено изречение. Ако две конструкции позволяват да се назове една и съща връзка по различен начин, броят на окончанията не измерва богатството на мисълта. Един език може да разгърне значението чрез предлог, друг чрез окончание. Сравнението описва средства, а не подрежда общностите според тяхната предполагаема способност да мислят. Накрая студентката пренаписа своето изречение. Вече беше отделила правописната реформа от дългия граматичен развой. Тя добави, че една стара страница може да съчетава позната конструкция с непозната буква. Отпадането на тази буква при осъвременяване не бива да се представя като превод на цялата граматика. Поправката стана по-дълга от първоначалното твърдение. Но за пръв път обясняваше какво точно се е променило, какво е останало и защо тези въпроси не получават отговор с една дата. За домашна работа групата получи два съвременни примера и един стар запис. Задачата не беше да отгатне века по буквите, а да назове кои елементи носят граматичната връзка. Всяко заключение трябваше да бъде подкрепено с наблюдение върху самия текст.

In an exercise on historical texts, a student wrote that Bulgarian lost its cases in 1945. The teacher did not cross out her sentence immediately. He asked how a decree could change the speech of people who had never read it. Then he opened a nineteenth-century book. The prepositions and nouns with definite articles were already there. The mistake proved useful because it confused two different histories: grammatical development and the regulation of spelling. Old Bulgarian has a developed case system. Endings help identify relationships between parts of a sentence. During the transition to modern Bulgarian, many of these distinctions gradually disappeared. This was not a sudden forgetting of rules. Different forms merged, while prepositions took on important functions. Word order also helps construct meaning, but it is not free in precisely the same way in the old and modern languages. Comparison must take place within a sentence. An isolated word does not always reveal its relationship to the others. In the modern expression "⁠книгата на брата⁠", the preposition introduces possession. This does not mean that the noun acquires a new case simply because "⁠на⁠" precedes it. Nor does every preposition always have a single meaning. "⁠Пиша на брата⁠" expresses a different relationship, although the constructions look similar. Alongside these changes, the postposed definite article developed. Its history is connected with demonstrative forms. It is tempting to tell a simple story: the cases disappeared and the article took their place. That picture, however, conceals the difference between grammatical functions. The article does not in itself express the same relationships as case endings. Definiteness and a word’s role in a sentence are related but distinct concepts. The modern language also preserves traces of older distinctions. The pronouns "⁠аз⁠" and "⁠мен⁠" cannot be interchanged at will. Vocative forms remain alive too, although usage depends on the word and situation. The address "⁠брате⁠" can still be heard today without its speaker restoring Old Bulgarian grammar. Such examples guard against sweeping conclusions. Saying that the case system has diminished does not mean that every distinction between nominal forms has vanished without a trace. Another question arose in class: had the language become poorer because it had fewer endings? The teacher brought the discussion back to an ordinary sentence. If two constructions express the same relationship differently, the number of endings does not measure richness of thought. One language can express meaning through a preposition, another through an ending. The comparison describes resources; it does not rank communities by their supposed ability to think. Finally, the student rewrote her sentence. She had now separated spelling reform from the long development of grammar. She added that an old page can combine a familiar construction with an unfamiliar letter. Removing that letter when modernising spelling should not be presented as translating the entire grammar. Her correction was longer than her original claim. For the first time, however, it explained what had changed, what remained, and why one date could not answer those questions. For homework, the group received two modern examples and one historical written form. Their task was not to guess the century from the letters, but to identify which elements conveyed the grammatical relationship. Every conclusion needed support from an observation of the text itself.