The yat boundary

В малка изложба за българските говори две учителки подреждат карта, слушалки и кутия с бели картички. На всяка картичка има една дума. Посетителят трябва да чуе два записа и да реши какво всъщност разделя линията върху картата. Първата учителка предлага заглавие «Границата между бял и бел». Втората се усмихва: «Добре, но нека не караме автобусите да спират на нея». Шегата остава в увода на изложбата, защото посочва важна разлика: линията описва езиково явление, не отделя два вида хора. Ятовата граница е свързана със застъпниците на историческата гласна ят, означавана някога с буквата «ѣ». В западни говори на нейно място обикновено се чува «е», например в «бел» и «млеко». В източни говори се срещат различни условия за изговор с «я» или «е». Книжовният език има свое правило за редуване: «бял — бели», «мляко — млечен», «вяра — верен». То зависи от ударението и от следващата сричка. Затова не е достатъчно да запомним «на запад е, на изток я». Такава формула е удобна за първо ориентиране, но скрива разликите, които трябва да обясни. До картата има табела с два въпроса. Първият е «Къде е засвидетелствана формата?», а вторият — «Какво е прието в книжовния език?». Ако ги смесим, ще наречем местната форма неуспешен опит за книжовна реч. Ако ги разделим, ще видим две системи със собствени закономерности. От това не следва, че книжовното писане е без правила. Следва, че правилото има област на приложение. В учебен преразказ се очаква «мляко»; в точно предаден местен разговор «млеко» е сведение, което не бива да заличаваме. Един посетител посочва родния си град и възразява, че баба му говори по друг начин. Учителката не поправя бабата. Тя обяснява какво представя картата: обобщени данни за определен белег, от конкретни места и говорещи. Семейства се преместват, деца учат другаде, а един човек може да сменя речта си според събеседника. И най-внимателната карта не е обещание за всяко бъдещо изречение на всеки жител. Изоглосата показва разпространение на белег. Други белези могат да очертаят други линии. В края на изложбата има упражнение с умишлено подвеждаща задача: «Чувате думата бел. Посочете селото». Под капака на кутията отговорът гласи: «Попитайте още нещо». Това не е отказ от знание. Напротив, задачата изисква по-точно знание за силата и ограниченията на примера. Можем да предположим западен белег, но трябва да проверим дали човекът говори спонтанно, цитира, чете или играе роля. Еднаквият изговор в две думи също е по-полезен от случайно чут отговор без контекст. Преди откриването учителките сменят една табела. Вместо «По думата познаваме човека» написват «По думата започваме разговора». Сменя се само глаголът, но се сменя и властта на слушателя: от съдник той става събеседник. На изхода посетителите могат да оставят семеен пример с посочено място и обстоятелства на употреба. Картата остава на стената; разговорът продължава от двете ѝ страни. Автобусът, разбира се, също продължава. За следващата среща учителките подготвят още една задача. Посетителите сравняват «бял — бели» с «млад — млади». При втората двойка не трябва да прилагат ятовото редуване, защото не всяка гласна «я» или «а» участва в него. Важна е историята на конкретната дума, а не само външната прилика между две форми. Един посетител предлага да прибавят и «мляко — млякото — млечен». Трите форми показват защо едно изолирано сравнение не стига: трябва да следим едновременно строежа на думата, ударението и следващите звукове.

In a small exhibition about Bulgarian dialects, two teachers arrange a map, headphones and a box of white cards. Each card has a word on it. The visitor must listen to two recordings and decide what the line on the map actually separates. The first teacher suggests the title "⁠The boundary between бял and бел⁠". The second smiles: "⁠Fine, but let us not make the buses stop at it⁠". The joke remains in the introduction to the exhibition because it points out an important difference: the line describes a linguistic phenomenon, it does not separate two kinds of people. The yat boundary concerns the reflexes of the historical vowel yat, once represented by the letter "⁠ѣ⁠". In Western speech, "⁠е⁠" is usually heard in its place, for example in "⁠бел⁠" and "⁠млеко⁠". In eastern speech, various pronunciation conditions are found with "⁠я⁠" or "⁠е⁠". Standard Bulgarian has its own rule for alternation: "⁠бял — бели⁠", "⁠мляко — млечен⁠", "⁠вяра — верен⁠". It depends on the stress and the next syllable. Therefore, it is not enough to remember "⁠на запад е, на изток я⁠". Such a formula is convenient for first orientation, but it hides the differences it is supposed to explain. Next to the map is a sign with two questions. The first is "⁠Where is the form attested?⁠" and the second is "⁠What is accepted in standard Bulgarian?⁠". If we mix them up, we will call the local form a failed attempt at standard speech. If we separate them, we will see two systems with their own regularities. It does not follow that standard writing is without rules. It follows that the rule has a field of application. In a student retelling, "⁠мляко⁠" is expected; in an accurately transmitted local conversation "⁠млеко⁠" is a piece of information we should not omit. A visitor points to his hometown and objects that his grandmother speaks differently. The teacher does not correct the grandmother. She explains what the map represents: aggregated data about a specific feature, collected from specific locations and speakers. Families move, children study elsewhere, and a person can change his speech according to the interlocutor. And the most careful map is not a promise of every future sentence of every resident. An isogloss shows the distribution of a feature. Other features may draw other lines. At the end of the exhibition there is an exercise with a deliberately misleading task: "⁠You hear the word bel. Identify the village⁠". Under the lid of the box, the answer reads: "⁠Ask something else⁠". This is not a denial of knowledge. Rather, the task requires a more precise knowledge of the strength and limitations of the example. We can assume a western feature, but we need to check if the person is speaking spontaneously, quoting, reading or role-playing. The same pronunciation in two words is also more useful than an overheard answer without context. Before the opening, the teachers change a sign. Instead of "⁠The word tells us who the person is⁠" they write "⁠The word starts our conversation⁠". Only the verb is changed, but the power of the listener is also changed: from being a judge, he becomes an interlocutor. At the exit, visitors can leave a family example with a specified place and circumstances of use. The map remains on the wall; the conversation continues on both sides of it. The bus, of course, also continues. For the next meeting, the teachers are preparing another task. Visitors are comparing "⁠бял — бели⁠" with "⁠млад — млади⁠". In the second pair, they should not apply the yat alternation, because not every vowel "⁠я⁠" or "⁠а⁠" participates in it. The history of the particular word is important, not just the outward similarity between two forms. One visitor suggested adding "⁠мляко — млякото — млечен⁠". The three forms show why an isolated comparison is not enough: we must simultaneously follow the construction of the word, the stress and the following sounds.