Editorials

Във въображаем софийски квартал читалищната библиотека затваря в пет следобед. Над входа ѝ пише «За всички». Никой не оспорва надписа. Оспоримо е дали той описва възможност, която съществува и за хората, приключващи работа в шест. Тъкмо това разминаване е поводът за нашата редакционна позиция: достъпът трябва да се преценява спрямо живота на читателя, а не само спрямо отворената врата. В този учебен случай настоятелството предлага библиотеката да работи до осем в два дни от седмицата. Посоченият допълнителен разход е 240 евро на месец. Това са дадените условия на измисления пример, а не сведения за действително читалище. Цифрата сама по себе си не е нито непоносима, нито нищожна. За да я оценим, трябва да знаем какво покрива, от кое перо ще дойдат средствата и каква друга дейност би пострадала. Защитниците на предложението посочват работещите читатели. Възразяващите питат дали два по-късни дни ще привлекат достатъчно посетители. Въпросът им е основателен. Няма да го обезсилим, като обявим питащите за врагове на книгата. Публицистичният глас може да бъде решителен, без да раздава удостоверения за добри намерения. Остава обаче и нашият въпрос: как ще разберем дали има вечерни читатели, ако никога не им предложим вечерни часове? Предлагаме тримесечен опит с предварително обявени критерии. Да се отчитат не само посещенията, но и дали хората идват за пръв път, за какво използват мястото и кои услуги им липсват. Не е нужно да се събират имена, за да се опише тази картина. Важно е обобщените резултати да бъдат достъпни, включително ако не подкрепят първоначалното ни очакване. Опит, който допуска само успех, е реклама, а не проверка. Има и по-тихо възражение: не превръщаме ли библиотеката в поредната услуга, която трябва да се нагоди към работодателя? Това опасение не бива да се подминава. Служителите също имат личен живот. По-късното затваряне е защитимо само при договорени смени и платен труд. Не настояваме едни хора да получат достъп чрез безплатното време на други. Ако тези условия не могат да се осигурят, предложението трябва да се преработи. Точно тук се вижда разликата между теза и лозунг. Лозунгът би бил «Повече часове за всички». Тезата ни е по-ограничена: два дни с добре организирани вечерни часове заслужават проверка, ако цената и трудът са обяснени. Такава формулировка губи част от тържествеността си, но печели възможност да бъде оспорена точно. Читателят може да посочи кое условие смята за непостижимо, вместо да гадае какво сме искали да кажем. За нас залогът не е броят часове сам по себе си. Става дума за навика обществената институция да обяснява на кого служи и как разбира дали успява. Един постоянен посетител може да има по-голяма полза от спокоен разговор с библиотекар, отколкото от още час работа. Нов читател може да се нуждае от по-ясна табела, а не от нов график. Това не отменя въпроса за времето; поставя го до другите условия за реален достъп. Затова настояваме за опит, чиито резултати могат да променят и нашето мнение. Ако вечерните часове останат празни, нека го кажем. Ако доведат хора, които дотогава са четяли надписа само отвън, нека кажем и това. Редакционната отговорност не е да предвидим успеха със силен глас. Тя е да посочим какво заслужава проверка и при какви условия сме готови да приемем отговора.

In an imaginary neighbourhood of Sofia, the local community centre’s library closes at five in the afternoon. Above its entrance are the words "⁠For everyone⁠". Nobody disputes the sign. What is debatable is whether it describes an opportunity available to people who finish work at six. That gap prompts our editorial position: access should be assessed against readers’ lives, rather than merely against an open door. In this learning scenario, the board proposes keeping the library open until eight on two days a week. The stated additional cost is 240 euros a month. These are the conditions of a fictional example, not information about a real community centre. The figure alone is neither prohibitive nor negligible. To assess it, we need to know what it covers, which budget heading would supply the funds and what other activity might suffer. Supporters point to readers with jobs. Those objecting ask whether two later openings would attract enough visitors. Their question is valid. We cannot answer it by declaring those who ask enemies of books. An opinion journalist can speak decisively without handing out certificates of good intentions. Yet our question remains: how will we discover whether evening readers exist if we never offer evening hours? We propose a three-month trial with criteria announced in advance. It should record not only visits but also whether people are coming for the first time, what they use the space for and which services they lack. Names need not be collected to describe this picture. The findings should be publicly available, including if they fail to support our initial expectation. A trial that allows only success is advertising, rather than a test. There is a quieter objection too: are we turning the library into yet another service expected to accommodate employers? That concern deserves attention. Staff have personal lives as well. Later closing is defensible only with agreed shifts and paid work. We are not asking some people to gain access through others’ unpaid time. If these conditions cannot be secured, the proposal must be revised. Here the difference between a thesis and a slogan becomes clear. The slogan would be "⁠More hours for everyone⁠". Our thesis is narrower: two well organised evening openings deserve a trial, provided the cost and working arrangements are explained. That formulation loses some grandeur but gains the possibility of a precise challenge. Readers can identify which condition they consider unattainable, instead of guessing what we meant. For us, the number of hours is not itself what is at stake. The issue is a public institution’s habit of explaining whom it serves and how it knows whether it is succeeding. A regular visitor might benefit more from an unhurried conversation with a librarian than from another opening hour. A new reader might need a clearer sign rather than a new schedule. That does not remove the question of time; it places it alongside the other conditions of genuine access. We therefore insist on a trial whose findings could change our own opinion too. If the evening openings remain empty, let us say so. If they attract people who previously read the sign only from outside, let us say that too. Editorial responsibility is not loudly predicting success. It is identifying what deserves testing and the conditions under which we are prepared to accept the answer.