Gabrovo humour

Когато Елена ме покани на вечер за габровски хумор в кварталното читалище, поканата се състоеше от три думи: «Ела. Ще икономисваме». Попитах какво. Тя отвърна, че отговорът е четвърта дума, а бюджетът за покани вече е изчерпан. Елена е от Габрово и обича да разказва шеги най-вече за себе си. Аз съм от София и още на вратата обясних, че не виждам смисъл да пътувам през половината град заради икономия. «Значи сме започнали успешно — каза тя. — Имаме и първото оплакване». Входът беше два евро. До кутията за билети имаше бележка: «Усмивките не се връщат като ресто». Оказа се, че парите са за хартия и осветление на клуба, а не за някаква тайнствена печалба. Един посетител попита дали може да дойде само за половината програма. Елена му предложи половин стол. Той я погледна, тя го погледна и двамата се засмяха. Столът, разбира се, си остана цял. Точно това разминаване между търговска точност и невъзможно предложение отвори вечерта. Първият участник разказа как написал списък на всички излишни разходи. Купил си специален тефтер, два цветни молива и линия, за да ги подчертае правилно. Накрая му останали пари само за надписа на първата страница: «Не купувай излишни неща». Някой отзад попита дали има продажба на такива тефтери. Разказвачът отвърна, че работи по въпроса, но първо трябва да си купи втори тефтер за приходите. Най-силно се смяха двама души, които току-що бяха снимали списъка му. После дойде моят ред. Признах, че за да спестя пет цента от печат, съм пренареждал поканата ни четирисет минути. Елена не ме попита колко струва времето ми. Тя попита дали поне съм оставил място за датата. Не бях. На екрана се виждаше прекрасно подредено съобщение за събитие, което можеше да се случи кога да е. За първи път през тази вечер не търсех къде е поантата: стоях в нея с телефона в ръка. До мен седеше момиче, което учеше български. То попита дали габровци наистина правят всичко това. Елена отвърна, че ако всяка шега беше факт, градът отдавна щял да има нужда от съвсем друга карта. После обясни спокойно: тук дребната грижа за разходите се увеличава, докато стане невъзможна. Разпознаваме навика и се смеем на размера му. Разказът не е анкета и не ни дава право да отказваме щедрост на непознат човек само заради родния му град. Момичето кимна, а после попита къде е датата върху моята покана. Към края стана ясно, че най-добрите реплики не се прицелват в онзи, който най-трудно би отговорил. Говорещият включва себе си в смешната ситуация и оставя на другите възможност да му възразят. Това не прави всяка шега безобидна: понякога и уж приятелски думи натежават. Затова Елена следеше лицето на събеседника, а не само смеха в залата. Когато един гост замлъкна, тя смени темата. Един възрастен мъж добави, че в неговото семейство пестят най-вече похвалите. После благодари на всички участници поименно. Получи се хубаво противоречие: обявената пестеливост направи щедрия жест още по-видим. Никой не го попита за паспорта му. За тази шега родното място нямаше значение. На излизане попитах дали догодина пак ще икономисваме. «Не знам — каза Елена. — Засега не успяхме да спестим нито един стол». Изпратих ѝ поправената покана с дата, час и адрес. Тя отговори само с усмивка. Този път не настоявах за четвърта дума.

When Elena invited me to an evening of Gabrovo humour at the neighbourhood community centre, the invitation consisted of three Bulgarian words: "⁠Come. We’ll economise.⁠" I asked on what. She replied that the answer would be a fourth word, and the invitation budget had already run out. Elena comes from Gabrovo and likes telling jokes above all about herself. I am from Sofia, and at the door I explained that I saw little point in travelling halfway across town to economise. "⁠Then we have made a good start,⁠" she said. "⁠We already have our first complaint.⁠" Admission was two euros. Beside the ticket box was a note: "⁠Smiles are not returned as change.⁠" The money, it turned out, was for the club’s paper and lighting rather than some mysterious profit. A visitor asked whether he could attend just half the programme. Elena offered him half a chair. He looked at her, she looked at him, and they both laughed. The chair, of course, stayed whole. That mismatch between commercial precision and an impossible offer opened the evening. The first participant told us how he had listed all his unnecessary expenses. He bought a special notebook, two coloured pencils and a ruler to underline them properly. In the end he had enough money left only for the heading on the first page: "⁠Do not buy unnecessary things.⁠" Someone at the back asked whether notebooks like that were for sale. The storyteller said he was working on it, but first needed to buy a second notebook for income. The two people who had just photographed his list laughed loudest. Then it was my turn. I admitted that to save five cents on printing I had spent forty minutes rearranging our invitation. Elena did not ask what my time was worth. She asked whether I had at least left room for the date. I had not. On the screen was a beautifully arranged notice for an event that could happen at any time at all. For the first time that evening I did not have to look for the punchline: I was standing inside it with my phone in my hand. A girl learning Bulgarian was sitting beside me. She asked whether people in Gabrovo really did all these things. Elena replied that if every joke were a fact, the town would long since have needed a completely different map. Then she explained calmly: here, a small concern about spending is enlarged until it becomes impossible. We recognise the habit and laugh at its scale. The story is not a survey and does not entitle us to deny a stranger generosity merely because of their hometown. The girl nodded, then asked where the date was on my invitation. Towards the end it became clear that the best lines did not target the person least able to answer back. The speaker includes themselves in the comic situation and leaves others room to disagree. That does not make every joke harmless: even supposedly friendly words can sometimes weigh heavily. So Elena watched the other person’s face as well as listening for laughter in the room. When one guest fell silent, she changed the subject. An elderly man added that his family mainly economised on praise. Then he thanked every participant by name. It made a pleasing contradiction: the declared thrift made the generous gesture even more visible. Nobody asked for his passport. His birthplace had no bearing on that joke. On the way out I asked whether we would economise again next year. "⁠I don’t know,⁠" said Elena. "⁠So far we haven’t managed to save a single chair.⁠" I sent her the corrected invitation with a date, time and address. She replied with just a smile. This time I did not insist on a fourth word.