Writing a humorous piece

В понеделник реших да си върна контрола над времето. Не защото някой ми го беше взел, а защото в неделя прекарах два часа в търсене на приложение, което обещаваше да ми спести двайсет минути. След такова вложение човек трябва да покаже характер. Станах рано, сварих чай и отворих новия си дневен план. Отгоре пишеше: «Не отлагай живота». Отложих чая, за да подредя задачите по цвят. Синьото беше за работа, зеленото за почивка, жълтото за всичко, което още не бях решил какво е. След половин час денят ми изглеждаше като слънчоглед. Трябваше да купя хляб, да изпратя едно писмо и да полея цветето на съседката. Три задачи. Разделих ги на дванадесет стъпки, защото бях чел, че малките цели се постигат по-лесно. Първата стъпка беше да създам списъка. Отбелязах я като изпълнена и заслужено си дадох зелени пет минути. Точно тогава приложението попита дали искам напомняния. Не исках да забравя, че трябва да икономисвам време, затова се съгласих. Следващият въпрос беше кога да ме подсеща. Избрах всеки час. То ме попита дали искам да ме подсети за избраните напомняния. Това ми се видя отговорно. Въведох още едно. Телефонът изписка. Беше време да проверя дали всичко е настроено. Хлябът можеше да почака, но системата не биваше да работи без надзор. После се обади съседката. Попита дали цветето е полето. Обясних, че се намира в жълтата зона, понеже още уточнявам приоритетите. «То се намира до прозореца — каза тя. — И само водата му е приоритет». Това беше полезна обратна връзка. Записах я, създадох подзадача за водене на бележки и за малко да забравя защо съм с кана в ръка. Цветето не даде оценка на организацията ми, но почвата му прие водата без възражения. На обяд излязох за хляб. В пекарната нямаше опашка, което развали прогнозата ми. Бях отделил осем минути за чакане и сега не знаех къде да ги поставя. Продавачката ме попита какво желая. Отвърнах, че ми трябва минута. «Хляб имаме, минути не продаваме», каза тя. Купих едно малко хлебче за едно евро и получих безплатно съвет да го изям, докато е топло. Намислих да въведа съвета в телефона, но ръцете ми бяха заети. За първи път това се оказа предимство. Върнах се, изпратих писмото и погледнах плана. Той показваше, че изоставам. Не знаех от какво, след като трите задачи бяха готови, но не исках да споря с нещо, което така хубаво рисува кръгчета. Преместих зелената почивка след жълтото уточняване. Тогава разбрах, че още не съм изпил чая. Беше студен и стоеше точно там, където го оставих, без изобщо да е следил напредъка ми. Съседката надникна да види цветето и ме попита как е минал денят. Показах ѝ празната кана и писмото в изпратените съобщения. Тя каза, че съм свършил доста работа. За малко да ѝ обясня, че оценката ѝ не съвпада с графиката. После реших да приема похвалата без допълнителна настройка. Привечер приложението ме поздрави. Бях прекарал деветдесет минути в планиране и то ми предложи да споделя постижението. Вместо това затворих екрана и седнах до цветето. От улицата се чуваше обикновен градски шум. Телефонът още веднъж изписка: «Време е за почивка». Натиснах «отложи», но този път за него. Най-после някой в този дом получи свободен следобед.

On Monday I decided to regain control of my time. Not because anyone had taken it, but because on Sunday I spent two hours searching for an app that promised to save twenty minutes. After an investment like that, a person must show determination. I got up early, made tea and opened my new daily plan. At the top it said, "⁠Don’t put life off.⁠" I put off my tea to sort the tasks by colour. Blue was for work, green for breaks and yellow for everything I had not yet decided how to classify. After half an hour my day looked like a sunflower. I needed to buy bread, send a letter and water my neighbour’s plant. Three tasks. I divided them into twelve steps because I had read that small goals are easier to achieve. The first step was making the list. I marked it complete and awarded myself five well-earned green minutes. Just then the app asked whether I wanted reminders. I did not want to forget that I was supposed to save time, so I agreed. Its next question was when to remind me. I chose every hour. It asked whether I wanted a reminder about the reminders I had selected. That seemed responsible. I entered another one. The phone beeped. It was time to check whether everything was set up. Bread could wait, but the system must not operate unsupervised. Then my neighbour called. She asked whether the plant had been watered. I explained that it was in the yellow zone because I was still establishing priorities. "⁠It’s beside the window,⁠" she said. "⁠And water is its only priority.⁠" That was useful feedback. I wrote it down, created a note-taking subtask and almost forgot why I was holding a jug. The plant did not rate my organisational skills, but its soil accepted the water without objection. At lunchtime I went out for bread. There was no queue at the bakery, which spoiled my forecast. I had allocated eight minutes to waiting and now did not know where to put them. The assistant asked what I wanted. I said I needed a minute. "⁠We sell bread, not minutes,⁠" she said. I bought a small roll for one euro and received free advice to eat it while it was warm. I considered entering the advice into my phone, but my hands were full. For the first time that was an advantage. I came back, sent the letter and looked at the plan. It said I was behind. I did not know behind what, since all three tasks were finished, but I did not want to argue with something that drew circles so beautifully. I moved the green break after the yellow clarification. Then I realised I had not drunk my tea yet. It was cold and standing exactly where I had left it, without having tracked my progress at all. My neighbour looked in to check the plant and asked how my day had gone. I showed her the empty jug and the letter in my sent messages. She said I had done quite a lot. I nearly explained that her assessment did not match the graph. Then I decided to accept the praise without any further configuration. Towards evening the app congratulated me. I had spent ninety minutes planning and it suggested sharing my achievement. Instead, I closed the screen and sat beside the plant. Ordinary city noise came from the street. The phone beeped once more: "⁠Time for a break.⁠" I pressed "⁠snooze⁠", but this time for its sake. At last someone in that home had been given an afternoon off.

Добър вечер! Вчера умният ми часовник ми каза, че съм се движил малко. Аз му отговорих, че цял ден търсих зарядното му. Той не прие това за спорт. Виждате ли, във връзката ни има неравенство: аз го нося навсякъде, а той отчита само собствените си заслуги. Купих го, за да се грижи за спокойствието ми. Първо ми измери пулса. После ми показа колко ми е висок. После ме попита защо съм напрегнат. Ами, не знам, до преди малко никой не ме оценяваше през трийсет секунди. Като дете носех бележник до училище. Сега училището се премести на китката ми. Само междучасията нещо се губят. Сутринта часовникът ме покани да стана. Станах. Покани ме да походя. Походих. Покани ме да си почина. Седнах. Веднага попита дали не седя твърде дълго. В един момент се запитах дали не е по-лесно да го оставя да живее деня ми вместо мен. Той поне знае какво иска. Е, не винаги знае какво иска, но го съобщава уверено. В автобуса реши да ме подкани към движение. До мен стоеше госпожа с торба домати. Не можех да ѝ обясня, че трябва да обиколя торбата, за да изпълня указание от ръката си. Затова останах на място. Часовникът изписка. Госпожата попита дали ми звъни аларма. «Не — отвърнах, — началникът ме търси». Тя погледна екрана и каза, че нейният поне има работно време. Следобед получих награда: осем хиляди крачки. Почувствах се чудесно, докато не си спомних, че половината бяха между дивана и контакта. Но си казах: нека не дребнеем. Всеки напредък заслужава потупване по рамото. Часовникът ме потупа по китката. По-икономично е — не му трябва втора ръка. На вечеря реших да му поставя граници. Казах му, че след осем искам тишина. Той показа настройките за звук. Не ми предложи настройки за такт. Избрах беззвучен режим и зачаках. След минута завибрира. Значи може да мълчи и пак да ме прекъсва. Такъв талант досега бях срещал само на събрания. Накрая го свалих и го оставих до зарядното. Обещах да не го местя, докато спи. Екранът светна: «Време за почивка». «Правилно — казах му. — Заслужи си я». Този път аз му дадох указание. И за пръв път то беше изпълнено без нито една крачка.

Good evening! Yesterday my smartwatch told me I had not moved enough. I told it I had spent all day looking for its charger. It did not count that as sport. You see, there is inequality in our relationship: I carry it everywhere, and it only counts its own achievements. I bought it to look after my peace of mind. First it measured my pulse. Then it showed me how high it was. Then it asked why I was tense. Well, I don’t know: until a moment ago nobody was assessing me every thirty seconds. As a child I carried a school record book to school. Now the school has moved to my wrist. Only the breaks seem to have gone missing. In the morning the watch invited me to stand. I stood. It invited me to walk. I walked. It invited me to rest. I sat down. Immediately it asked whether I had been sitting too long. At one point I wondered whether it would be easier to let it live my day for me. At least it knows what it wants. Well, it does not always know what it wants, but it announces it confidently. On the bus it decided to encourage me to move. A lady with a bag of tomatoes was standing beside me. I could not explain that I needed to walk around her bag to obey an instruction from my wrist. So I stayed where I was. The watch beeped. The lady asked whether an alarm was ringing. "⁠No,⁠" I replied, "⁠the boss is calling.⁠" She looked at the screen and said that at least her boss had working hours. In the afternoon I received a reward: eight thousand steps. I felt wonderful until I remembered that half of them were between the sofa and the socket. But I told myself not to quibble. All progress deserves a pat on the shoulder. The watch tapped my wrist. More economical: it does not need another hand. At dinner I decided to set boundaries. I told it I wanted quiet after eight. It displayed the sound settings. It offered no settings for tact. I selected silent mode and waited. After a minute it vibrated. So it can stay silent and still interrupt me. Until now I had encountered that talent only at meetings. Finally I took it off and left it beside the charger. I promised not to move it while it slept. The screen lit up: "⁠Time for a break.⁠" "⁠Quite right,⁠" I said. "⁠You’ve earned it.⁠" This time I gave it an instruction. And for the first time it was obeyed without a single step.