Translating idioms

На работилница за превод в Пловдив участниците получават кратък оригинален разказ. В него млада фотографка предлага на съседите да съберат снимки от стария двор. Един съсед я предупреждава да подхожда «с едно наум». Той не ѝ забранява нищо и не я обвинява в наивност. По-скоро ѝ напомня, че хората помнят едни и същи събития различно. Преводът трябва да запази това меко предупреждение. Ако го превърне в рязко «Не вярвай на никого», събеседникът ще стане друг човек. Първият участник търси идиома за идиомата. Той отваря няколко речника и записва всички съответствия. Вторият започва с въпроса какво прави репликата в сцената. Третата участничка предлага спокойна перифраза: нека фотографката проверява разказите, без да отхвърля хората. Нито един от трите подхода не е автоматично победител. Речникът дава възможности, но не знае дали героят говори с приятел, с дете или с непознат. Тъкмо този контекст решава кое съответствие е уместно. В следващия абзац възниква по-труден проблем. Съседка казва, че някой «хвърля прах в очите» с прекалено красиви истории. Фотографката поглежда прашните снимки и отговаря, че поне снимките наистина имат нужда от почистване. Буквалният прах продължава преносния образ. Възможно е езикът на превода да има идиома за заблуждаване, в която прах изобщо не участва. Ако преводачът я избере механично, отговорът за снимките ще изгуби опората си. Читателят ще види смяна на темата вместо тиха шега. Ръководителката предлага три пътя. Може да се потърси израз, който пази и заблудата, и праха. Може да се промени образът в двете реплики, ако новият е естествен и не противоречи на сцената. Може и да се запази по-пряка форма, последвана от ненатрапчиво пояснение. За всяко решение има цена. Пояснението забавя шегата; новият образ може да изисква друг предмет; пряката форма може да звучи чуждо. Затова участниците трябва да прочетат не само спорната дума, а цялата сцена. После групата сравнява два английски варианта на «Мери си приказките». Единият звучи като заплаха, другият — като приятелски съвет. В оригинала по-възрастна съседка говори на племенницата си, преди тя да поиска разрешение за изложбата. Не иска да я уплаши, а да ѝ помогне да не обещае нещо неизпълнимо. Участниците избират по-мекия вариант. Те не го обявяват за единствения верен превод на израза. В друга сцена, с друг глас и друго отношение, по-рязкото решение би могло да се окаже точно. Накрая всеки предава превод и кратка бележка за едно свое решение. Бележката назовава ефекта, който е запазен, и онова, което е изгубено. Не е нужно да защитава всяка дума. Важно е да покаже, че изборът е съзнателен. Ръководителката завършва с въпрос: «Ако героят прочете превода, ще познае ли начина, по който се отнася към другите?». Отговорът не отменя речника и не оправдава произвола. Той напомня, че идиомата е част от човешко действие. Преводът трябва да позволи на това действие да се случи и на другия език. При проверката двойките разменят преводите си. Всеки трябва да опише героя само по превода на партньора: предпазлив ли е, доброжелателен ли е, говори ли от позиция на превъзходство. Ако описанията се разминават с оригинала, причината невинаги е в идиомата. Може да е в глагола, обръщението или прекалено рязкото отрицание. Затова прегледът трябва да обхване и съседните думи. Понякога една мека частица възстановява отношението по-добре от цяла страница обяснения за културните различия.

At a translation workshop in Plovdiv, participants receive a short original story. In it, a young photographer suggests that the neighbours collect photographs of their old courtyard. One neighbour warns her to proceed "⁠with reservations⁠". He is neither forbidding anything nor accusing her of naivety. Rather, he reminds her that people remember the same events differently. The translation must preserve that gentle warning. If it becomes a blunt "⁠Trust nobody⁠", the neighbour will become a different person. The first participant looks for an idiom to match the idiom. He opens several dictionaries and records all the equivalents. The second begins by asking what the line does in the scene. A third participant proposes a calm paraphrase: the photographer should check the accounts without dismissing the people. None of the three approaches wins automatically. A dictionary offers possibilities, but it does not know whether the character is addressing a friend, a child or a stranger. That context determines which equivalent fits. The next paragraph presents a harder problem. A neighbour says that someone is "⁠throwing dust in people’s eyes⁠" with excessively pretty stories. The photographer looks at the dusty photographs and replies that at least the photographs really do need cleaning. Literal dust continues the figurative image. The target language may have an idiom for misleading people that contains no dust at all. If the translator chooses it mechanically, the answer about the photographs will lose its foundation. The reader will see a change of subject instead of a quiet joke. The workshop leader proposes three routes. They can look for an expression that preserves both deception and dust. They can change the image in both lines, provided the new one sounds natural and fits the scene. Or they can retain more direct wording followed by an unobtrusive explanation. Each solution has a cost. Explanation slows the joke; a new image may require a different object; direct wording may sound foreign. Participants therefore need to read the whole scene, not just the disputed word. The group then compares two English versions of "⁠Watch what you say⁠". One sounds like a threat, the other like friendly advice. In the original, an older neighbour is speaking to her niece before the niece asks permission for the exhibition. She wants to help her avoid promising the impossible, rather than frighten her. The participants choose the gentler version. They do not declare it the only correct translation of the expression. In another scene, with another voice and relationship, the sharper solution might be accurate. At the end, each participant submits a translation and a short note about one decision. The note names the effect preserved and what has been lost. It need not defend every word. It should show that the choice was deliberate. The leader ends with a question: "⁠If the character read the translation, would they recognise how they relate to others?⁠" The answer neither replaces the dictionary nor excuses arbitrary changes. It reminds us that an idiom is part of a human action. Translation should allow that action to happen in the other language too. During checking, pairs exchange their translations. Each person describes the character using only their partner’s version: are they cautious, kindly, speaking from a position of superiority? If the descriptions diverge from the original, the idiom is not always the cause. It may be the verb, form of address or an excessively harsh negative. The review must therefore include surrounding words. Sometimes one gentle particle restores the relationship better than a whole page explaining cultural differences.