Traducerea idiomurilor

На работилница за превод в Пловдив участниците получават кратък оригинален разказ. В него млада фотографка предлага на съседите да съберат снимки от стария двор. Един съсед я предупреждава да подхожда «с едно наум». Той не ѝ забранява нищо и не я обвинява в наивност. По-скоро ѝ напомня, че хората помнят едни и същи събития различно. Преводът трябва да запази това меко предупреждение. Ако го превърне в рязко «Не вярвай на никого», събеседникът ще стане друг човек. Първият участник търси идиома за идиомата. Той отваря няколко речника и записва всички съответствия. Вторият започва с въпроса какво прави репликата в сцената. Третата участничка предлага спокойна перифраза: нека фотографката проверява разказите, без да отхвърля хората. Нито един от трите подхода не е автоматично победител. Речникът дава възможности, но не знае дали героят говори с приятел, с дете или с непознат. Тъкмо този контекст решава кое съответствие е уместно. В следващия абзац възниква по-труден проблем. Съседка казва, че някой «хвърля прах в очите» с прекалено красиви истории. Фотографката поглежда прашните снимки и отговаря, че поне снимките наистина имат нужда от почистване. Буквалният прах продължава преносния образ. Възможно е езикът на превода да има идиома за заблуждаване, в която прах изобщо не участва. Ако преводачът я избере механично, отговорът за снимките ще изгуби опората си. Читателят ще види смяна на темата вместо тиха шега. Ръководителката предлага три пътя. Може да се потърси израз, който пази и заблудата, и праха. Може да се промени образът в двете реплики, ако новият е естествен и не противоречи на сцената. Може и да се запази по-пряка форма, последвана от ненатрапчиво пояснение. За всяко решение има цена. Пояснението забавя шегата; новият образ може да изисква друг предмет; пряката форма може да звучи чуждо. Затова участниците трябва да прочетат не само спорната дума, а цялата сцена. После групата сравнява два английски варианта на «Мери си приказките». Единият звучи като заплаха, другият — като приятелски съвет. В оригинала по-възрастна съседка говори на племенницата си, преди тя да поиска разрешение за изложбата. Не иска да я уплаши, а да ѝ помогне да не обещае нещо неизпълнимо. Участниците избират по-мекия вариант. Те не го обявяват за единствения верен превод на израза. В друга сцена, с друг глас и друго отношение, по-рязкото решение би могло да се окаже точно. Накрая всеки предава превод и кратка бележка за едно свое решение. Бележката назовава ефекта, който е запазен, и онова, което е изгубено. Не е нужно да защитава всяка дума. Важно е да покаже, че изборът е съзнателен. Ръководителката завършва с въпрос: «Ако героят прочете превода, ще познае ли начина, по който се отнася към другите?». Отговорът не отменя речника и не оправдава произвола. Той напомня, че идиомата е част от човешко действие. Преводът трябва да позволи на това действие да се случи и на другия език. При проверката двойките разменят преводите си. Всеки трябва да опише героя само по превода на партньора: предпазлив ли е, доброжелателен ли е, говори ли от позиция на превъзходство. Ако описанията се разминават с оригинала, причината невинаги е в идиомата. Може да е в глагола, обръщението или прекалено рязкото отрицание. Затова прегледът трябва да обхване и съседните думи. Понякога една мека частица възстановява отношението по-добре от цяла страница обяснения за културните различия.

La un atelier de traducere din Plovdiv, participanții primesc o scurtă poveste originală. În ea, un tânăr fotograf sugerează vecinilor să colecteze fotografii cu vechea lor curte. Un vecin o avertizează să continue „⁠cu rezerve⁠”. El nici nu interzice nimic și nici nu o acuză de naivitate. Mai degrabă, el îi amintește că oamenii își amintesc în mod diferit aceleași evenimente. Traducerea trebuie să păstreze acel avertisment blând. Dacă devine un „⁠Nu ai încredere în nimeni⁠”, vecinul va deveni o altă persoană. Primul participant caută un mod care să se potrivească cu el. Deschide mai multe dicționare și înregistrează toate echivalentele. Al doilea începe prin a întreba ce face replica în scenă. Un al treilea participant propune o parafrază calmă: fotograful ar trebui să verifice conturile fără a respinge oamenii. Niciuna dintre cele trei abordări nu câștigă automat. Un dicționar oferă posibilități, dar nu știe dacă personajul se adresează unui prieten, unui copil sau unui străin. Acest context determină ce echivalent se potrivește. Următorul paragraf prezintă o problemă mai grea. Un vecin spune că cineva „⁠aruncă praf în ochii oamenilor⁠” cu povești excesiv de frumoase. Fotograful se uită la fotografiile prăfuite și răspunde că cel puțin fotografiile chiar au nevoie de curățare. Praful literal continuă imaginea figurativă. Limba țintă poate avea un mod de a induce în eroare oamenii care nu conține praf deloc. Dacă traducătorul o alege mecanic, răspunsul despre fotografii își va pierde temelia. Cititorul va vedea o schimbare de subiect în loc de o glumă liniștită. Conducătorul atelierului propune trei trasee. Ei pot căuta o expresie care păstrează atât înșelăciunea, cât și praful. Ele pot schimba imaginea în ambele linii, cu condiția ca cea nouă să sune natural și să se potrivească cu scena. Sau pot păstra o formulare mai directă, urmată de o explicație discretă. Fiecare soluție are un cost. Explicația încetinește gluma; o nouă imagine poate necesita un obiect diferit; formularea directă poate suna străină. Prin urmare, participanții trebuie să citească întreaga scenă, nu doar cuvântul disputat. Grupul compară apoi două versiuni în limba engleză ale „⁠Ai grijă ce spui⁠”. Unul sună ca o amenințare, celălalt ca un sfat prietenesc. În original, o vecină mai în vârstă vorbește cu nepoata ei înainte ca nepoata să-i ceară permisiunea pentru expoziție. Vrea să o ajute să evite să promită imposibilul, decât să o sperie. Participanții aleg varianta mai blândă. Ei nu o declară singura traducere corectă a expresiei. Într-o altă scenă, cu altă voce și relație, soluția mai clară ar putea fi corectă. La final, fiecare participant trimite o traducere și o scurtă notă despre o decizie. Nota denumește efectul păstrat și ceea ce s-a pierdut. Nu trebuie să apere fiecare cuvânt. Ar trebui să arate că alegerea a fost deliberată. Liderul încheie cu o întrebare: „⁠Dacă personajul ar citi traducerea, ar recunoaște modul în care se relaționează cu ceilalți?⁠” Răspunsul nici nu înlocuiește dicționarul și nici nu scuză modificările arbitrare. Ne reamintește că un limbaj face parte dintr-o acțiune umană. Traducerea ar trebui să permită ca această acțiune să se întâmple și în cealaltă limbă. În timpul verificării, perechile își schimbă traducerile. Fiecare persoană descrie personajul folosind doar versiunea partenerului său: sunt precauți, amabili, vorbind dintr-o poziție de superioritate? Dacă descrierile diferă de original, limbajul nu este întotdeauna cauza. Poate fi verbul, forma de adresare sau un negativ excesiv de dur. Prin urmare, recenzia trebuie să includă cuvintele din jur. Uneori, o particulă blândă restabilește relația mai bine decât o pagină întreagă care explică diferențele culturale.