От падежей к предлогам и артиклю

В упражнение за стари текстове една студентка написа, че българският е загубил падежите си през 1945 година. Преподавателят не зачерта изречението веднага. Попита как би могъл един указ да промени речта на хора, които никога не са го чели. После отвори книга от деветнадесети век. Предлозите и членуваните съществителни вече бяха там. Грешката се оказа полезна, защото смесваше две различни истории: развоя на граматиката и уреждането на правописа. Старобългарският разполага с развита падежна система. Окончанията помагат да се разпознаят отношенията между частите на изречението. При прехода към съвременния български голяма част от тези разлики постепенно отпадат. Това не е внезапно забравяне на правила. Различни форми се изравняват, а предлозите поемат важни задачи. Словоредът също участва в изграждането на смисъла, но не е свободен нито в стария, нито в новия език по един и същ начин. Сравнението трябва да се прави в изречение. Изолираната дума не винаги показва каква е връзката ѝ с останалите. В съвременния израз „книгата на брата“ предлогът въвежда отношение на принадлежност. Това не означава, че съществителното е получило нов падеж само защото пред него има „на“. Нито означава, че всеки предлог винаги има едно значение. „Пиша на брата“ изразява друга връзка, макар външно конструкциите да си приличат. Паралелно с тези промени се развива и следпоставеният определителен член. Неговата история е свързана с показателни форми. При описването ѝ е изкушаващо да се разкаже лесна история: падежите изчезнали и на тяхно място дошъл членът. Такава картина обаче прикрива разликата между граматичните задачи. Членът не показва сам по себе си същите отношения, които се изразяват с падежни окончания. Определеността и участието в изречението са свързани, но не са тъждествени понятия. Днешният език пази и следи от по-стари разграничения. Местоименията „аз“ и „мен“ не се разменят произволно. Звателните форми също остават живи, макар употребата им да зависи от думата и ситуацията. Обръщението „брате“ може да се чуе и днес, без говорещият да възстановява старобългарската граматика. Именно такива примери предпазват от крайни заключения. Когато казваме, че падежната система е ограничена, не твърдим, че всички разлики между именни форми са изчезнали без следа. В час възникна и друг въпрос: дали езикът е обеднял, след като има по-малко окончания? Преподавателят върна въпроса към обикновено изречение. Ако две конструкции позволяват да се назове една и съща връзка по различен начин, броят на окончанията не измерва богатството на мисълта. Един език може да разгърне значението чрез предлог, друг чрез окончание. Сравнението описва средства, а не подрежда общностите според тяхната предполагаема способност да мислят. Накрая студентката пренаписа своето изречение. Вече беше отделила правописната реформа от дългия граматичен развой. Тя добави, че една стара страница може да съчетава позната конструкция с непозната буква. Отпадането на тази буква при осъвременяване не бива да се представя като превод на цялата граматика. Поправката стана по-дълга от първоначалното твърдение. Но за пръв път обясняваше какво точно се е променило, какво е останало и защо тези въпроси не получават отговор с една дата. За домашна работа групата получи два съвременни примера и един стар запис. Задачата не беше да отгатне века по буквите, а да назове кои елементи носят граматичната връзка. Всяко заключение трябваше да бъде подкрепено с наблюдение върху самия текст.

В упражнении со старыми текстами студентка написала, что болгарский язык утратил падежи в 1945 году. Преподаватель не сразу зачеркнул предложение. Он спросил, как указ мог изменить речь людей, которые никогда его не читали. Затем открыл книгу девятнадцатого века. Предлоги и существительные с артиклями уже были там. Ошибка оказалась полезной: она смешивала две разные истории — развитие грамматики и упорядочение орфографии. Древнеболгарский язык располагает развитой падежной системой. Окончания помогают распознавать отношения между частями предложения. При переходе к современному болгарскому многие из этих различий постепенно исчезают. Это не внезапное забывание правил. Разные формы выравниваются, а предлоги берут на себя важные функции. Порядок слов тоже участвует в построении смысла, однако свобода словопорядка в старом и новом языке не одинакова. Сравнивать нужно в пределах предложения. Отдельное слово не всегда показывает свою связь с остальными. В современном выражении «⁠книгата на брата⁠» предлог выражает принадлежность. Это не значит, что существительное получило новый падеж только потому, что перед ним стоит «⁠на⁠». Не означает это и того, что у каждого предлога всегда одно значение. «⁠Пиша на брата⁠» выражает другое отношение, хотя внешне конструкции похожи. Параллельно с этими изменениями развивается постпозитивный определённый артикль. Его история связана с указательными формами. Описывая её, легко соблазниться простым объяснением: падежи исчезли, а на их место пришёл артикль. Но такая картина скрывает различие грамматических функций. Сам артикль не выражает тех же отношений, что и падежные окончания. Определённость и роль слова в предложении — связанные, но не тождественные понятия. Современный язык сохраняет и следы более старых различий. Местоимения «⁠аз⁠» и «⁠мен⁠» нельзя менять местами произвольно. Живы и звательные формы, хотя их употребление зависит от слова и ситуации. Обращение «⁠брате⁠» можно услышать и сегодня, и это не означает, что говорящий восстанавливает древнеболгарскую грамматику. Именно такие примеры предохраняют от крайних выводов. Ограничение падежной системы не означает, что все различия между именными формами бесследно исчезли. На занятии возник и другой вопрос: обеднел ли язык, раз в нём меньше окончаний? Преподаватель вернул разговор к обычному предложению. Если две конструкции позволяют по-разному выразить одно отношение, количество окончаний не измеряет богатства мысли. Один язык может передавать значение предлогом, другой — окончанием. Сравнение описывает средства, а не ранжирует сообщества по их предполагаемой способности мыслить. Наконец студентка переписала своё предложение. Теперь она отделила орфографическую реформу от долгого развития грамматики. Она добавила, что старая страница может сочетать знакомую конструкцию с незнакомой буквой. Устранение этой буквы при осовременивании нельзя представлять как перевод всей грамматики. Исправление стало длиннее первоначального утверждения. Но впервые оно объясняло, что именно изменилось, что осталось и почему на эти вопросы нельзя ответить одной датой. В качестве домашнего задания группа получила два современных примера и одну старую запись. Нужно было не угадать век по буквам, а назвать элементы, выражающие грамматическую связь. Каждый вывод требовалось подкрепить наблюдением над самим текстом.